Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 213
Тереза Медейрос
Сабрина претърси музикалната стая с трескав поглед. Откри само скъпоценностите на майка си, които бяха стрували цяло състояние, а сега се оказваха абсолютно безполезни.
Задната стена на църквата вече бълваше дим на дебели облаци. Ако огънят се разпространеше напред, където беше заключено семейството й, скоро щеше да чуе викове за помощ. Жалните тонове на гайдата заглушаваха всеки друг шум, но тя беше убедена, че близките й вече са разбрали какво става.
Лунен лъч падна върху могъщото острие на меча, окачен на стената над камината. Сабрина спря да диша. Старинното оръжие, което носеше белези от безброй битки, не подхождаше много на елегантния музикален салон, но тази вечер блестеше като символ на надеждата.
Тя не знаеше да се смее ли или да плаче. Мечът беше недостижим за нея, все едно, че висеше на сребърен шнур на луната. Недостижим като любовта на Морган. Но ако беше научила нещо от баща си, то беше, че няма нищо невъзможно, стига да го искаш достатъчно силно.
Сега нямаше нито време, нито търпение да се притеснява за несигурните си крака. Тя се опря на длани, изтегли се до ръба на пейката и се хвърли напред. Падна тежко на пода и прехапа език.
Използвайки ръцете и хълбоците си, тя запълзя към камината. Дългата нощница се увиваше около мъртвата тежест на прасците й и пречеше на придвижването й. Безкрайната жалба на гайдата заглушаваше напрегнатото й пъшкане.
Охкайки от изтощение, тя стигна до целта. Изви се силно назад и видя меча на Камерън едва когато косата й докосна пода. Той висеше пред очите й като мрачно махало, което се местеше между надеждата и проклятието.
Тя се вкопчи в перваза на камината и се изтегли нагоре. Ноктите й се счупиха, от пръстите потече кръв. След минути, които й се сториха цяла вечност, успя да се изправи. Краката й не издържаха на необичайната тежест и тя се залюля като лист. Музикалната стая се завъртя около нея и тя разбра, че ще падне. Не й остана време да извади меча с необходимата прецизност. С последно, отчаяно усилие се вкопчи в острието и стоманата се заби дълбоко в пръстите й. Хванала здраво дългия меч, тя се строполи на пода пред камината.
Падането изкара въздуха от дробовете й и тя помисли, че никога вече няма да може да си поеме дъх. Най-после успя, но поетият въздух миришеше задушливо на дим. От пръстите й капеше кръв и попиваше в нощницата. Тя раздвижи пръсти и изпита безкрайна благодарност, че всички бяха запазили чувствителността си.
Влачейки след себе си меча, тя запълзя към вратата. Острието остави дълбока следа върху полирания дъбов под. В прилив на черен хумор Сабрина си каза, че ако оживееше след тази нощ, непременно щеше да се върне, за да покрие драскотината с килим.
За щастие вратата беше отворена и тя излезе в галерията.
Звуците на гайдата замлъкнаха. В тишината, която беше много по-мъчителна от музиката, Сабрина се притисна към пода както в нощта, когато Морган се промъкна в музикалния салон и открадна сърцето й. Трябваше да прецени много точно кога ще настъпи моментът, защото рискуваше да загуби и Морган, и семейството си.
