Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 211

— Дяволски добре знаеш, че аз не се бия честно. Ако непременно искат да излязат, могат да разбият проклетите прозорци.

— Мама никога не би позволила. Прозорците са на повече от сто години. Дошли са тук чак от Хайделберг.

Морган застана зад нея, устремил поглед към осветената от безброй свещи църквица, залепена за външната стена на господарската къща. Ала виждаше единствено блещукащите вълни от коприна, които падаха по раменете на жена му. Тя се приведе и отвори прозореца, за да го улесни.

Когато отметна глава назад, изглеждаше напълно отделена от него и от света, по-далечна от далечната луна.

— Много са тихи вътре. Сигурно се молят за душата ти.

— По-скоро за твоята, ако все още имаш душа.

Сабрина затвори прозореца, за да прогони нощния вятър, и в стаята се възцари тишина, много по-потискаща от постоянните крясъци и искания на сънародниците му от клана.

— Ако си дошъл да ни ограбиш… — изрече тя и остави четката. — Бисерите на мама са в ковчеже, скрито под една разхлабена дъска на пода. На масата ще намериш златна табакера. О… а старинният меч на Камерънови виси над камината. Той и без това ти принадлежи.

— Също като теб.

Бузите й се оцветиха в розово, но то изчезна също така бързо, както се беше появило, и остави лицето й още по-безкръвно и безизразно отпреди.

Морган разруши мирната тишина с очевидно удоволствие.

— Не съм тук, защото искам да открадна нещо — изрева той. — Тук съм, защото исках да ти върна нещо, което ти принадлежи. — Той извади от плаща си изсушено клонче тинтява и го хвърли небрежно в скута й.

Треперещите ръце, които посегнаха към клончето, я издадоха. Много скоро обаче тя осъзна какво прави и ръцете й паднаха в скута като прекършени криле. Долната й устна затрепери.

Морган застана пред прозореца, за да й попречи да гледа навън.

— Какво си си въобразила, момиче? Че си постъпила много благородно, като си пожертвала себе си и си ме освободила?

— Ти заслужаваш повече — отговори тихо тя и очите й се напълниха със сълзи.

Той падна на едно коляно пред тапицираната пейка.

— Абсолютно си права — произнесе той между здраво стиснатите си зъби. — Наистина заслужавам. — В думите му имаше такава страст, че тя го погледна като привлечена от магнит. — Не се заблуждавай, момиче. Не заблуждавай и мен. Ти не си нито благородна, нито смела. Ти си една жалка страхливка, Сабрина Камерън. Даже краката ти да бяха здрави и да можеха да те носят, пак щеше да ти липсва гръбнак!

Сълзите се стичаха по бледите й бузи, но Морган се стараеше да не ги забелязва, както не усещаше и собствените си мокри бузи.

— В едно обаче имаш право. Ти не ме заслужаваш. Аз искам жена с кураж, която да е до мен в добри и в лоши времена, все едно дали може да ходи или не. Не се нуждая от слабо момиче, което ще избяга при първия проблем. Да, Сабрина, аз наистина заслужавам повече от жена като теб.

Той се надигна и продължи студено, макар че болката почти го разкъсваше.

— Сбогом, Сабрина. Не ти желая нищо лошо, момиче. Аз…

Но не успя да завърши изречението. Живот, изпълнен с неосъществени желания и разбити мечти, затвори устата му. Той помилва нежно бузата й и улови гореща сълза, по-скъпоценна от всеки бисер.