Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 210

Дугъл застана пред съпругата си.

— Не прави нищо, за което после ще съжаляваш, момче.

Морган се прицели в гърдите на тъста си и дулото на пистолета заблестя под светлината на свещите.

— Отдавна съм го направил. Доверих се на един Камерън.

Вземайки по три стъпала наведнъж, Морган тичаше нагоре по стълбището. Когато влезе в галерията, стъпките му отекваха така зловещо по дървения под, сякаш господарският дом никога не беше чувал човешки смях или весела песен. Пред него се отвори тъмен коридор.

Без да се колебае, той тръгна по него и потърси стаята, която помнеше от момчешките си години. Вратата, покрай която толкова често беше минавал, за да чуе музиката на момичешкия смях.

Отвори с трясък добре познатата врата и установи, че времето беше продължило да тече за всички, само не за него. Стаята беше пуста, завивката на леглото изпъната и недокосната като лицето на парцалената кукла върху възглавницата. Миниатюрен чаен сервиз стоеше върху масичка от розово дърво. Морган взе една чашка и за кой ли път се засрами от огромните си, тромави пръсти.

Изведнъж малките столове се оживиха от призраците на нечистата му съвест: Сабрина с искрящи очи и подскачащи къдрици; куклата без лице, паднала върху чашката си; шарено котенце, което ближеше сметана от чинийката и изглеждаше ужасно с кукленската шапка, вързана под брадичката му.

В тишината отекна умолителният глас на малко момиче. „Ела да пиеш шоколад с нас, Морган! Изабела, Пюпи и аз сме приготвили специално за теб джинджифилов сладкиш.“

Чашката се изплъзна от сгърчените му пръсти и падна на пода.

Морган тихо затвори вратата след себе си, за да остави спомена недокоснат. Обиколи тъмните коридори на господарската къща, отваряйки врата след врата, но зад всяка намираше само нови призраци и угризения на съвестта. Накрая се върна в галерията със стиснати юмруци, кипящ от възмущение.

Беше останала само една неотворена врата. Дишайки тежко, той се приближи до нея. Отмерваше всяка крачка, като че му беше последната. Полираната дъбова врата на музикалния салон охлади горещата му длан и се отвори безшумно под натиска на пръстите му.

Трябваше да се сети, че тя го чакаше тук, окъпана в лунна светлина като в онази есенна нощ, която се беше случила в друг живот. Беше се разположила удобно на пейката под прозореца и бялата й нощница светеше ослепително. Тя се взираше като хипнотизирана в стъклото и четкаше косата си с равномерни движения.

Морган застана колебливо под рамката на вратата. Имаше чувството, че ще омърси свещена земя. Че ще разруши светилището на живота без него. Живот, изпълнен с мир, лишен от горчиви и сладки радости. Живот без риск, без мъка. Без загуба, защото нямаше какво да се губи. Той знаеше какво трябваше да направи, защото собствената му загуба щеше да разбие сърцето му.

Птичките в кафеза го поздравиха с песен, но Сабрина дори не се обърна. Четката продължи да се движи през косата й.

— Не беше особено умно от твоя страна да затвориш близките ми в църквата. Слугите са много уплашени.