Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 32

В помещението за преобличане нямаше никой. Сложих специалното облекло и гумена престилка и заключих собствените си дрехи в едно от шкафчетата. Предстоеше най-неприятната част от работата и определено най-мръсната. ДНК тестовете отнемаха до осем седмици, а пръстовите отпечатъци бяха от полза само ако вече фигурираха в базата данни на полицията. Понякога обаче, дори при силно разложени трупове като този, по скелета можеха да се определят самоличността на жертвата и причината за смъртта й. Но преди това от него трябваше да се отстрани и най-малкият остатък от мека тъкан. Беше неприятна работа.

Тръгнах обратно към залата за аутопсии и спрях пред вратата. Чувах шума на водата и гласа на Том, който си тананикаше на фона на музиката. Ами ако сбъркаш пак? Ако вече не можеш да вършиш тази работа?

Не можех да си позволя да мисля такива неща. Отворих вратата и влязох. Кайл беше приключил с миенето на тялото. От група се стичаше вода и той блестеше, сякаш беше лакиран.

Том беше застанал до масичката с хирургическите инструменти. Когато се приближих, той взе ножицата за разрязване на меки тъкани и нагласи подвижната лампа точно над трупа.

— Да започваме.

За първи път видях труп, когато бях студент. Беше на млада жена, на не повече от двайсет и пет-шест години, която бе загинала по време на пожар в дома си. Бе умряла от задушаване и тялото й не бе обгорено. Лежеше на студената маса, осветена от ярката неонова светлина в моргата. Клепачите й бяха полуотворени, през тънките процепи се виждаше бялото на очите й, а между посинелите й устни се показваше върхът на езика. Това, което ме порази най-много, бе абсолютната й неподвижност. Бе застинала и безжизнена като на снимка. Всичко, което бе постигнала до този момент, всичко, към което се бе стремила, бе свършило. Завинаги.

Тази мисъл ме порази толкова силно, сякаш бях понесъл физически удар. Тогава разбрах, че независимо какво правех и колко усилено учех, смъртта винаги щеше да си остане тайна, която нямаше да мога да разгадая. През последвалите години обаче бях твърдо решен да намеря ключа към други, по-конкретни загадки, които ми бяха по силите.

След това Кара и Алис, жена ми и шестгодишната ми дъщеря, загинаха в автомобилна катастрофа. Изведнъж смъртта вече не беше просто предмет на философско проучване.

За известно време се върнах към професията си на лекар. Мислех, че по този начин дори и да не успея да намеря отговори на въпросите си, поне ще имам мир и спокойствие. Грешах. За съжаление с Джени скоро установихме, че не мога да стоя далече от работата си. Не можех да се чувствам добре, ако не упражнявах професията си. Или поне така си мислех, докато не ми забиха ножа в корема.

Сега вече в нищо не бях сигурен.

Опитах се да изтрия от съзнанието си всички съмнения и се заех с работата по трупа. След като взех проби от тъканите и телесните течности и ги изпратих за анализ, започнах внимателно да отделям със скалпела мускулите, хрущялите и вътрешните органи, буквално оголвайки скелета от всичко човешко. Мъртвият определено е бил едър мъж. По-късно щяхме да направим по-прецизни изследвания на самия скелет, но сега със сигурност можеше да се каже, че е бил висок поне метър и осемдесет и пет и има доста едри кости.