Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 183

Гарднър съсредоточено се опитваше да махне някаква прашинка от ревера на смачканото си сако.

— Не. Тя е адвокат.

Преди да си тръгна, Джейкъбсън дойде да се сбогува с мен. Стисна силно ръката ми, кожата й беше суха и топла. Сивите й очи не ме гледаха така хладно както преди, но може би само си въобразявах. Когато я видях за последен път, вървеше с Гарднър към колата, висока и стройна до приведената фигура на по-възрастния агент.

Службата беше проста и трогателна. Нямаше химни, само две от любимите му джаз парчета, в началото и в края — My Funny Valentine на Чет Бейкър и Take Five на Брубек. Усмихнах се, когато ги чух. Между тях колеги и приятели произнесоха речи, но тържествената обстановка беше нарушена от бебешки плач. Томас Пол Ейвъри ревеше с цяло гърло, въпреки опитите на майка му да го успокои.

Никой нямаше нищо против.

Беше се родил малко след като откараха Сам в болницата. Беше в чудесно здраве и ревеше така, че целият свят да го чуе. В началото лекарите бяха разтревожени от високото кръвно налягане на Сам, но след раждането то бързо се нормализира. Два дни по-късно тя се прибра вкъщи, бледа и с хлътнали очи, но други последствия от премеждието не се забелязваха.

— Спомням си го като кошмарен сън — призна тя, когато Томас се нахрани и заспа. — Все едно е паднала някаква завеса. Пол се притеснява, смята, че просто отричам случилото се. Но не е така. Просто мисля, че случилото се после е по-важно.

До този момент погледът й беше насочен към набръчканото розово личице на сина й, но сега вдигна очи към мен и се усмихна толкова широко, че направо ми разтопи сърцето.

— Имам чувството, че лошото на този свят няма никакво значение. След раждането като че ли не съществува нищо друго.

От двамата Пол се справяше с преживяното по-трудно. В дните след това по лицето му често пробягваше сянка. Не трябваше да си психолог, за да се сетиш, че той преживява отново кошмара, представя си какво можеше да се случи. Но когато бе заедно с жена си и сина си, сянката изчезваше. Раните бяха още пресни, но като ги гледах тримата заедно, не се съмнявах, че ще зараснат.

Просто бе нужно време.

Чаят ми беше изстинал. Въздъхнах, отидох до телефона и започнах да прослушвам съобщенията си.

Доктор Хънтър, не ме познавате, старши детектив Уолас ми даде номера ви. Казвам се…

На вратата се позвъни и не чух останалото. Спрях телефонния секретар и отидох да отворя. Последните слънчеви лъчи изпълваха малкото антре със златисти отблясъци, като предвестници на лятото. Протегнах ръка, за да отворя вратата, и изведнъж ме обзе усещането за дежа вю. Млада жена със слънчеви очила стои в слънчевата привечер. Усмивката й се изкривява, тя се протяга към чантата си и вади от нея нож…

Поклатих глава и отпъдих образа. Изпънах рамене, отключих вратата и я отворих докрай.

Насреща ми стоеше широко усмихната възрастна жена.

— А, доктор Хънтър, наистина сте вие! Чух, че някой се движи долу, и реших да проверя дали всичко е наред.

— Всичко е наред, благодаря, госпожо Кацулис.

Това беше съседката ми от горния етаж. До миналата година, когато бях нападнат, почти не бях разговарял с нея, но след това тя бе приела за свой дълг да бди над мен. С внушителния си ръст от метър и четирийсет и пет.