Читать «Шегите на демокрацията» онлайн - страница 4

Събитията се обърнаха. Самодоволният Фори започна да дава акъл на Коко. Колкото повече го правеше, толкова повече се чувстваше една фалшива нотка в гласа му. Коко имаше нужда от работа, а не от наставления. Стигна се до там, че нисичкият Фори порасна в своите очи с няколко сантиметра над Коко (което разбира се не можеше да бъде реално). Поне така му се стори, гледайки се в огледалото. Мислейки ден и нощ върху ловките ходове на прочутите милионери (Форд например), Коко изведнъж реши. „Никой не е прокопсал от роднини и в свое село! Трябва да се емигрира! Ако не зад граница, то някъде вътре в страната, например в столицата“! Речено-сторено! Бивш негов колега продаваше компютри и пълнеше джобовете си с пари.

Една вечер му телефонира с бодряшки подправен глас и след като получи устното му благоразположение, напълни сакчето си с топли дрехи (идеше зима) и хвана нощния пътнишки влак в посока към своята мечта.

Фори от завист не можеше да си намери място! Беше се записал на курс за начинаещи, по изучаване на английски. Емигрантските настроения бяха нарушили и неговия сън. Изпращайки го на гарата, Фори с треперещо гласче подхвърли — „Пък търси и за мен едно местенце там!“

Човек обикновено най-желае онова, което няма! В моменти на затруднения здравата мисъл сякаш го напуска и той започва да гледа на мечтата като на реалност. Впуска се безумно в начинания, които по-късно ще му донесат много страдания и неприятности. Компютърната слабост на Коко го направи най-интелектуалния хамалин на своя бивш колега. Време за почивка нямаше! Не можеше да се нахрани и наспи нормално! Пренасяше тежките кашони часове наред, без отдих, мокър до кости, под студения есенен дъжд. Спиране нямаше! Сърцето му се блъскаше в гърдите от преумора. Минаваха дни, минаваха месеци, Коко бързо линееше.

Един ден спомена на новия си чорбаджия нещо за пенсионни осигуровки. После много съжали, че подхвана тази тема, но думите вече бяха казани. Върна се със същия нощен каубойски влак в провинцията, отмалял но радостен, че все пак е независим човек. Каква ти независимост! Без работа и без пари!

Фори го посрещна с буйна радост. Бяха се позабравили. Както му е традицията, поляха срещата пак в онова западнало но вече приватизирано ресторантче. Пийнаха по една бира и споделиха най-наболелите неща от живота. Много вода беше изтекло. Цветущият машиностроителен комбинат, в който работеше Фори, вече едва креташе. Не беше вземал заплата от три месеца.

— Какво направи с интериора на апартамента?

— Абе оная дето ми се довлече, се оказа разведена. От време на време ми пребърква джобовете, я за цигари я за кафе. Оня ден ми измяука — „Форчо, да знаеш какви чорапогащи съм си харесала! Черни на цвят и в тон с онова жупче което най-много обичаш да гледаш!“ Писна ми бе братче! Лапва всичко каквото докопа. Двете и хлапета през ден са у нас. И все гладни!

— Разкарай я бе, какво ще те уча!

— Разкарвах я най-малко десет пъти, но пак се довлича. Има си един златар, та с него се утешава когато я изгоня.