Читать «Шегите на демокрацията» онлайн

Алекс Болдин

Шегите на демокрацията

Фори и Коко бяха стари приятели. Пет щастливи социалистически години работеха заедно в едно малко заводче на големия промишлен град. Тичайки с покафеняла от ръжда и масла престилка от цех в цех, Фори създаваше сериозно впечатление, че старателно и усърдно заработва заплатата си, което всъщност надали бе вярно, ако се отчете прецизно крайния резултат.

Коко пък по цял ден седеше край един стар разнебитен компютър и съчиняваше технологии и дефицитки за производството, които в края на крайщата никой не четеше. По-точно четеше ги прекият му началник, между двете следобедни кафета и малко преди да ги захвърли в бездънните шкафове на заводския архив, отмяташе в графата на личния си план, точките за своята прилежно свършена работа през седмицата.

Времето течеше стереотипно и за двамата. Ако случайно Коко забележеше бързащия Фори по коридорите, мигом му минаваше мисълта — „Тоя колега много работи“! Ако някой път Фори случайно влезеше в технологичната секция и видеше Коко приведен над компютъра, благоговейно си казваше — „Този е голям специалист!“ Непознаването на естеството на работата на другия, създаваше около него един възвишен ореол, което от своя страна предполагаше интерес и желание за запознанство.

Наличието на тези три еднакви черти у двамата подсвирна на съдбата и настоятелно и напомни да извърши логичния ход на запознанството, което постепенно щеше да се превърне в трайно приятелство. Двамата бяха застаряващи ергени, непримиряващи се със съществуващото положение. Бяха дипломирани инженери с мизерни заплати, неподражаеми мечтатели със силно уязвимо самочувствие.

Първи Коко демонстрира гостоприемството си с една непохватна почерпка с мухлясало кафе. Познанията му за приготвяне на тази напитка бяха повече от скромни, защото той въобще не я използваше. Този факт не направи съществено впечатление на колегата му, защото той също пиеше кафе от дъжд на вятър.

Няколко дена след това Фори се реваншира по подобаващ начин. С внимателно подбрани термини, той разясни на Коко функциите на една стара шприцмашина. Обяснението не мина без инциденти, защото ръкомахането бе така чевръсто, че в увлечението си лепна длан на нагревателя на машината, което му струваше жестоко обгаряне. Такива подробности обаче не се помнят дълго време, още повече при доброто взаиморазположение.

Какви незабравими социалистически години бяха! Всичко си течеше равно и гладко без сътресения, без зловещите игри на съдбата, като че ли така е било и така и ще бъде!

Уви! В един паметен ден, дойде и новината! Някакъв шумен митинг се превърна в лавина от събития. Започнаха да се захвърлят партийни книжки. Хората не смееха да се погледнат в очите! На партиди, къде по-големи къде по-малки, тесни и широки специалисти „с тяхно съгласие“ бяха съкратени от работа. Настана смут и отчаяние! Двамата колеги нямаше от какво да се боят! Те не членуваха в ръководната партия! Това не беше обаче достатъчно основание, за да не ги хлопне голямата разхлопала се дъска!

В един слънчев декемврийски ден смътната надежда, че ще остане на работа, изведнъж се изпари за Фори. Заместник директорът, уж негов човек, уж роднина на първия му братовчед, със съжаление му каза на изпращане — „Няма да трае дълго! Имам ти телефона!