Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 91

Мъжът стана и изми разплаканите си очи на мивката. Взря се в наплютото от мухи огледало, после погледна към най-близката до огледалото снимка — жалка пародия на един велик човек. Човекът Стивън Кинг…

Стивън Едуин Кинг, за да бъдем по-точни.

Я чакай, чакай малко…

Стефан възбудено се хвърли към масата, грабна лист и химикал и започна да пише и драска като обезумял. Имена, дати, събития, свързващи линии, таблици, кутийки… Истината бе някъде тук, скрита под носа му през цялото време! Ето я!

Кралев спря запъхтян, хвърли химикала и изтри запотено чело. Пред него бе нареден пъзелът — загадката на живота му, решена от край до край.

Как не се бе сетил по-рано! Решението бе толкова просто!

Но по-добре късно, отколкото никога…

— Хайде, Бранко! Чао и приятни събота и неделя!

Младежът се сбогува с продавачката на плод-зеленчук, метна се на синия бус и го форсира по „Тодор Александров“. Копнееше с цялата си душа час по-скоро да се прибере в квартирата в „Гео Милев“, да надялка една хубава салата и да си сипе една голяма ракия от бащината. Работната седмица бе свършила и Бранимир планираше довечера да се натряска петъчно както си му е редът. Е, най-вероятно след първата ракия щеше да му се доспи зверски и да задреме пред телевизора — напоследък му се случваше все по-често. Когато бях на осемнайсет и се събудех след зверски запой, се кълнях, че никога повече няма да пия, мислеше си кисело шофьорът. А сега, десет години по-късно се събуждам и констатирам, че вече не мога да пия така…

Набута се в задръстване и бе принуден да спре. Удари ядно по клаксона — айде бе! Кой ви е учил да карате — Ферди Мравката ли? Напоследък нещата и в личен, и в служебен план не му вървяха. Изнервяше се все по-лесно и му минаваше все по-трудно. Дразнеше се от шумните купони, които вдигаше съквартирантът му, дразнеше се и когато говореше по телефона с възрастните си родители, колчем се опитаха за нещо да го посъветват. Мразеше работата си, мразеше да бачка извънредно и да не му плащат, мразеше и стиснатия си шеф, който за всичко се оправдаваше с кризата. От тая криза и от подобни оправдания още повече си напълнихте алчните търбуси, мърмореше през зъби момчето. То бива икономическата криза да е универсалното оправдание за собствената ти некадърност, ама всяко нещо с мярката си.

Отскоро Бранимир излизаше с една мадама от „Младост“ 3 и си мислеше, че там ще станат сериозни нещата. Гаджето обаче нещо му бягаше по тъчлинията — само му пускаше аванси, но нищо значително. Работела в някаква консултантска фирма и се имаше за голямата работа — затова може би не иска да се обвързва с прост шофьор, дето знае само да натиска педала и да върти геврека, мрачно разсъждаваше Бранимир, пъплейки бавно по булеварда. Кой знае какви елитни пишки лапа там на разни босове и бизнесмени, че да се има за много важна…

Умората от дългия работен ден, напрежението, лошите мисли, задръстването, клаксони, викове, смрад — всичко това спомагаше гневът на младия мъж да ескалира до тревожни нива. Само седеше навъсен, потрепвайки с пръсти по волана, а в него се люшкаше море от мизантропия. Накрая нервите му не издържаха, откопча предпазния колан и рязко зави наляво, изпревари неправилно и навлезе в другата лента. Възмутени шофьори му избибипкаха.