Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 89

Внезапно някой се тръсна на пейката до него.

— Здрасти бе, Стефане! Какво правиш, откога не сме се виждали! Еее, загуби се и ти като старите пари, ша знайш…

Изваден от транса, Кралев се взря учуден в персонажа до него — нисък и пълен човечец, с рядка черна коса и ръчно свита цигара без филтър в устата. Беше му познат отнякъде. Но откъде?

Шишкото се ухили.

— Ама си ме забравил, значи! Колко години минаха — шест ли, седем? Аз съм бе — Стойчо, шофьорът, от фирмата!

От мътното блато на Стефановата памет внезапно проблесна стар, забравен спомен. Тогава още работеше на сергия за плод-зеленчук, а човекът пред него зареждаше стока със синия фирмен бус. Кралев се насили да сложи някакво подобие на усмивка на лицето си и не без отвращение стисна потната десница на шофьора.

— Здравей! Отдавна не сме се виждали. Какво става с теб?

Сякаш само това чакал, Стойчо се отприщи като река през разрушен язовир и започна да се оплаква. Кръста го болял, проблеми с бъбреците имал, преди две години прекарал инфаркт, все проблеми. Жена му си имала любовник и дори не го криела от него, ама я търпял, заради децата. На всичкото отгоре наскоро загубил работата си — една сутрин дъхтял на ракия, шефът го усетил и дотам. Разкарал го и сложил някакво младо момче на неговото място. Сега мислел да се пробва в градския транспорт, там постоянно търсели хора…

Кралев слушаше с половин ухо и сегиз-тогиз кимаше. Реши да попита:

— Уволнил те е Даката, а? Че кого е турил на твоето място?

Стойчо махна раздразнено.

— Някакъв младок с жълто по устата, Бранимир Събев се казва. Още жена и деца не е завъдил, какъв шофьор ще ми бъде, не знам. Ох, аз ще тръгвам Стефане, че захлади ли бъбреците почват да ме щракат. Хайде със здраве и доскоро. Аз идвам тук от време на време, може да се засечем.

— Довиждане.

Кралев постоя известно време, втренчен в широката гърбина на шофьора. После стана и бавно тръгна обратно към вкъщи.

На следващия ден Стефан се чудеше коя книга да започне да преписва. Реши това да е някоя от най-първите книги, които бе чел на Кинг, тези, които му доставяха най-голямо удоволствие. Спря се на „Живата факла“ и започна. Работата обаче не вървеше така гладко като преди и се получаваха няколкочасови отрязъци от време, през които Кралев лежеше на леглото и тъпо гледаше залепените по стените снимки на своя кумир. Тогава внезапно реши, когато не му се преписва, да прави това, което не бе правил досега никога: да пише.

Новото хоби на Стефан му хареса извънредно много. Всеки ден, след като се наобядваше, музата го спохождаше и той пишеше чак докато се свечери. Озаглави първия си разказ „Огън във вените ми“ и за два дни разказа историята на Чавдар Миков, хлапак третокласник, който можеше да изгаря всичко с взора си. Неговата цел бе да освободи от затвора своите родители, също притежаващи паранормални способности, а за целта трябваше да се изправи срещу ужасяващо ченге от Д. С. Историята, естествено, бе копирана едно към едно от „Живата факла“, но на Стефан не му пукаше ни най-малко. Нямаше намерение да се опитва да публикува под каквато и да било форма писанията си, просто правеше нещо, което му харесваше и с което не пречеше никому.