Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 84

След тях обаче идваха книгите, писани от Кинг през 90-те години на миналия век — „Долорес Клейборн“, „Играта на Джералд“, „Торба с кости“, „Безсъние“, „Роуз Мадър“, „Град Отчаяние“, „Отмъстителите“, „Момичето, което обичаше Том Гордън“. Романи, които Стефан едвам успяваше да изтърпи. В повечето случаи ги четеше по диагоналната система или преглеждаше набързо — започнеше ли ги както трябва, просто не успяваше да ги довърши. Не му достигаха нерви за целта.

И накрая идваха най-новите неща на Стивън. Книгите, писани след ужасната катастрофа, в която авторът едва бе оцелял — „Капан за сънища“, „Буик 8“, „Колорадеца“, „Клетка“, „Романът на Лизи“, „Всичко е съдбовно“, „Огън“. Това бяха все неща, повечето от които Кралев не бе отварял и досега. Беше му достатъчно само да ги гледа, да ги гали и да се радва на лъскавите им корици. Българинът не можеше да си обясни този факт. Не знаеше дали нежеланието му да ги чете беше поради ширещото се мнение, че след катастрофата (или според злите езици — след спирането на алкохола и наркотиците) американският писател вече не можеше да пише, или поради някаква друга причина, кореняща се в самия Стефан. Фактът обаче бе налице. Ето и сега той се насили да разлисти „Всичко е съдбовно“ и се спря напосоки на един разказ. Ставаше дума за някакво хлапе, ловящо риба на реката, което внезапно бе подгонено от демоничен мъж с огнена уста — скукааааа… Хвана друг — някакви глупости за Джон Дилинджър, почна трети за парализиран глупак, който щяха да го режат в моргата — ааа, не, стига толкова.

Стефан въздъхна и погледна часовника на стената — наближаваше обяд. Какво да направи, за да убие времето до вечерта? Хмммм.

Внезапно погледът му падна върху раздрънкана пишеща машина „Ерика“, кротуваща в един ъгъл. Преди много време баща му я бе донесъл от гурбет в ГДР и сега Стефан я използваше от време на време, за да пише. Какво ли можеше да напише…

Разлепените по стените плакати на Стивън Кинг го подсетиха. Това беше гениална идея! Кралев измъкна машината, сложи я на масата, вдяна един бял лист и зачука по клавишите с двупръстата си система.

Жоро тъкмо довършваше обяда си — мазна пица от ъгъла на „Патриарха“ и „Витошка“, когато пред него се изтъпани познатият му дългуч от снощи, дето беше платил петдесетак за снимките на Стивън Кинг.

— Д-д-добър ден — смутено заекна клиентът и започна да пристъпя от крак на крак.

Георги мъчително преглътна последния залък и се опита да се направи на учтив.

— Добър ден, какво ще обичате?

Мъжът извади от задния си джоб сгънат на четири лист, разтвори го и внимателно го подаде на Жоро.