Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 76

Те сякаш не бяха човешки.

Тръпки преминаха по тялото й и то бързо започна да се покрива с червеникава козина. Мъжът се ококори — възможно ли бе това? Тая мацка се окосмяваше! И крайниците й сякаш ставаха по-мускулести, по-яки! Челюстите й взеха да пукат, да се удължават, а въжетата се късаха…

Някой разтвори храстите и бавно започна да пристъпя към светлината. Краката на Серхат омекнаха като олово — ето кой бе утрепал приятелите му, нямаше и капка съмнение. Човекът-вълк бе огромен, към два метра и половина, а с тези мускули сигурно можеше да преобърне и автобус. Сивосинкавата му козина блестеше като сребърна, а тези огромни зъби… а ноктите…

Звярът застана пред Черния и мъжът си даде сметка, че яко е загазил тоя път. Междувременно трансформацията на вълчицата бе завършила и тя се възправи до самеца си — по-ниска и слаба, червена като лисица. Нямаше отърване. Но дали…

Серхат се обърна и търти да бяга. Какво друго му оставаше?

Краката му обаче бяха прекалено къси. Не че имаше значение.

Вълчицата се хвърли и го докопа за глезена. Черния се пльосна по лице, разбивайки скулата си в някакъв камък.

— Къде? — изръмжа тя.

После върколаците му се нахвърлиха и човекът започна така да пищи, че сигурно го чуха и на оня свят.

Вълците пируваха с телата на жертвите си, опиянени от мощта и от мириса на топла кръв. Нахранени с ароматното месо, те се възбудиха и започнаха да се съвкупяват сред човешките останки. Страстта освободи телата и душите им и те свършиха едновременно. Оргазмът ги взриви и вълците вдигнаха окървавени муцуни към пълната луна, отправяйки зов, с който затвърждаваха любовта си един към друг.

Защото любовта е по-силна от всичко.

Човекът, който обичаше Стивън Кинг

На всички, които обичат Стивън Кинг и специално на моя приятел и колега Адриан Лазаровски, който пръв прочете този разказ.

Разказът е носител на голямата награда в Националния литературен конкурс на Софийски университет и Фондация „Св. Климент Охридски“ за 2010 г.

Борис се прозя и протегна мързеливо на стола, изпъвайки гръбнака си като котарак на припек. Вече минаваше шест и половина и работния ден бе към края си. Здрачът бавно, но сигурно се спускаше над площад „Славейков“ и хората бързаха да се приберат по домовете си. „Графа“ приличаше на кошер с пчели, чието координирано и забързано движение от време на време биваше нарушено от звучното дрънчене на трамваите. Борис извади от чантичката на кръста си солидна пачка банкноти и започна да ги брои. Сто, двеста, двеста и петдесет, двеста и деветдесет, триста и трийсет, триста и осемдесет, о, да — четиристотин двайсет и шест лева и някакви стотинки. Махаме десет процента, значи Борко днес се бе облажил с четирийсет и три лева. Добре, добре, денят определено беше ползотворен. Продавачът се огледа към околните сергии — колегите вече прибираха стоката си с бързи, отработени движения. М-дааа, определено беше време. Измъкна изпод масите празните кашони, в които някога бяха пренасяни банани от Еквадор, и започна сръчно да реди книгите вътре.