Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 78

Стефан Кралев живееше сам-самичък в неголямо таванче на ул. „Пиротска“. Беше израснал в същата тази сграда, в двустайния апартамент три етажа по-надолу от сегашното си обиталище. Родителите му бяха бедни, обикновени хорица, сдобили се доста късно със своето единствено дете, и затова даваха мило и драго за него. Така той порасна изнежен и мързелив, неспособен да се впише в социалната система и трудно годен, за каквато и да е работа. За своя близо двайсетгодишен трудов стаж бе сменил над трийсет различни длъжности — чистач, вестникопродавец, мияч на чинии, хамалин, оператор на поточна линия, охрана, продавач на плодове и зеленчуци, пощальон, озеленител, раздавач на листовки, общ работник и какво ли още не. Той се захващаше, с каквото му попадне не от желание за работа, реализация в живота, скука или пък ламтеж за пари. Правеше го, само и само да не слуша постоянните натяквания на възрастните си родители, че по цял ден само седи вкъщи, чете и нищо не прави. Така той подхващаше каквото му попадне и рядко изкарваше повече от пет-шест месеца на едно и също място — или работодателят му не можеше да го изтърпи, или Стефан не изтрайваше и се махаше. Израснал и обособен като силно интровертна личност, той рязко се дистанцираше от околния свят, за да потъне колкото се може по-бързо в своя собствен. Не обръщаше никакво внимание на колегите си — нито на техните малки служебни интриги и клюки, нито на опитите им да му помогнат някак си да се впише в колектива. Скоро те разбираха, че този висок мълчалив човек, който дори не им казваше едно здрасти и чао, е невъзможно да се впише, където и да е и рязко контрастира с околните, подобно на муха, попаднала в съд с кисело мляко. Затова вдигаха ръце и го оставяха на произвола на съдбата, чиято проява не закъсняваше — Стефан рано или късно правеше някоя сериозна издънка, или серия от такива, и напускаше безславно поредното работно място, а колегите му облекчено си поемаха дъх.

Събитието, който дойде рязко и разхвърля мирния му и подреден свят, бе смъртта на родителите му. Едвин Кралев внезапно получи инфаркт и една нощ тихо угасна в леглото си. Жена му Теодора не успя да преживее смъртта на обичния си съпруг, бил до нея през целия й живот, помагал й да отгледат заедно проблемния им син и да преодолее толкова много перипетии. Майката на Стефан напусна този свят, преди да са изтекли четирийсет дни от кончината на баща му, застигната от мозъчен кръвоизлив. Спокойният и уютен дом в рамките на има-няма месец се напълни на два пъти с куп хора, повечето от които възрастни жени. Разни стринки, лели, тетки, братовчедки, съседки, облечени в черно, подсмърчащи, хлипащи и циврещи. Те неизменно идваха при него, изказваха му съболезнованията си, споменаваха добродетелите на Теодора и Едвин (сякаш Стефан не ги знаеше) и често разказваха някоя недотам благопристойна случка с тяхно участие преди той да бъде роден (сякаш това бе подходящото време и място за такива приказки). Разстроен и объркан, Стефан изкара двете близки погребения, балансирайки на ръба между здравомислещата реалност и лудостта на съновиденията. Почти всяка вечер той заспиваше трудно, опитвайки се да се абстрахира от жалостивите хлипове на майка си в другата стая, и сънуваше един и същи сън. В съня си той бе стъпил на тесен скален перваз, опрял гръб о студения камък, отчаяно опитващ се да се скрие под снопче хилави корени, прилични на паешки крака. Те не успяваха да го предпазят от яростния дъжд, който шибаше до болка треперещата му снага, по която нямаше никакви дрехи. Ала най-страшното нещо бе ятото от виещи се харпии — жени с крила вместо ръце и крака, завършващи с огромни орлови нокти. Кръжаха около Стефан, развявайки тежки коси, а пищните им гърди се тресяха. Той запушваше уши, напразно опитвайки се да заглуши пронизителните им писъци. Накрая една от тях кацаше на ръка разстояние от него, а буйните й мрачни къдрици се извиваха на главата подобно змиите на горгона. Тя отваряше огромната си кървавочервена уста, пълна с големи остри зъби, и с лъстив глас го питаше: