Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 67

Писателят не бе успял да извади ножа, когато на кухненския праг се показа бащата с двуцевка в ръце. До него като плъх в трици се пулеше жена му. Той стреля по Сребрин и сачмите изкопаха дупка в стената до него. Младежът залегна. Вторият изстрел пръсна вазата в средата на масата. Бащата започна трескаво да вади празните гилзи, но беше твърде бавен. С рев Сребрин му се нахвърли, събори го вътре в кухнята, грабна един сатър и започна да сече като обезумял него и майката…

След малко външната врата на хижата се отвори с трясък и момчето се срина на земята. Паднал на колене, той заплака с глас в среднощния мрак. Плака така, както не бе плакал от шести клас, когато падна от черешата на село и си счупи ръката на две места. Сълзите се лееха като из ведро по лицето му, окървавените ръце безсилно загребваха шепи пръст. Гътна се на една страна, а снагата му се разтърсваше от хлипове.

Но всичко си има край — дори и сълзите. След като премина душевната болка, дойде ред на физическата. Мускулите му трепереха от шока и претоварването, а раненото рамо смъдеше. Сребрин си пое дълбоко въздух няколко пъти, успокои се и влезе обратно в хижата. Беше се оставил на първичните инстинкти, които сега се налагаше да отстъпят пред силата на здравия разум.

Той се съблече гол до кръста и дълго ми раната на чешмата. След това изми грижливо ръцете и лицето си от кръвта. Намери един пешкир, който му се видя достатъчно чист, и го разпра по дължината на две. Превърза раненото място и прибра надве-натри скъсаното на жака, да не личи. После се облече и затършува из хижата. Накрая намери каквото му трябваше — парче гумен маркуч, кофа и няколко празни бирени туби. Излезе, отиде и клекна до червения бус. Наоколо вече се развиделяваше и мракът губеше от силата си — трябваше да побърза. Отвинти капачката на резервоара, напъха маркуча вътре и засмука. Изплю глътка нафта и започна да пълни тубите. Когато напълни и четирите, продължи да долива в кофата.

Сребрин влезе в трапезарията с по една туба във всяка ръка. Започна да полива с тях труповете на наградените писатели и студентите канибали. Третата туба употреби за телата на домакините.

В преддверието видя свидетел на делото си — черно-белият дебел котарак. Той го гледаше въпросително, сетне неуверено измяука. Сребрин лисна кофата върху него, оплисквайки антрето с дизел. Котаракът изфуча и започна да препуска като обезумял насам-натам, кихайки от миризмата. Младежът, без да му обръща внимание, тегли един ритник на догарящото кюмбе. То падна и горящите въглени се разсипаха по дюшемето като съкровище от чувал.

Пламъците лумнаха внезапно, с бучене. Бягащият котарак също бе засегнат от тях — измечи ужасен и в паниката си хукна към трапезарията. Премина по няколко напоени с нафта тела и ги подпали. Сребрин излезе навън с последната туба, счупи стъклото на буса и заля седалките. Драсна им клечката и се обърна към хижата.

Голямото здание, направено в по-голямата си част от дърво, гореше. Огънят бързо го превземаше, а пламъците причудливо играеха зад прозорците. Момчето започна да хвърля камъни и да чупи стъклата, за да влиза кислород и да помага за изпепеляването. Накрая, изморен от всичко, той прибра ръце в джобовете си и тръгна пеша на изток, сподирян от облаци към заревото на приближаващото утро.