Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 123

С дъъъълго изпъшкване игуменът се изпразни. Остана само Аустерий, явно решен да убие Беатус с кожения си топ, изтезавайки го до смърт. Изнасилваният брат дори забрави за смъдящите по гърба си рани, толкова го болеше.

Накрая обаче и тези черясла се предадоха, изливайки адамово мляко дълбоко в Беатус. Шестимата облякоха изпръсканите си с кръв раса и отново образуваха кръг около полуприпадналия си събрат. Понтифий зачете от молитвеника и заразмахва кадилницата — церемонията бе към своя край.

Един-единствен от монасите гледаше хората в центъра с изумление и отвращение. Брат Анимадверто несъзнателно клатеше глава — не, това не можеше да е истина. Това не бе ритуал за пречистване, а оргия, задоволяваща долни страсти. Подобна церемония би била по-подходяща за сбирщина от изроди, почитащи Сатаната…

Сякаш пронизан от стрела при мисълта за Нечестивия, Анимадверто рязко вдигна глава и се втренчи в куполообразния таван на залата. Там, в самия му център, точно над плувналия в кръв Беатус имаше малка капандура. В момента бе изпълнена от лицето на някой, гледащ сцената в залата.

Остиарият ахна и се прекръсти — лицето бе на нечиста сила, яркочервено, с брада и рога, ухилено подигравателно. Дяволът огледа за последно залата, изпълнен с доволство и накрая спря погледа си на Анимадверто. Ухили му се още по-широко и нагло му намигна, след което изчезна.

* * *

Хлипащ и хълцащ, Беатус подтичваше в нощната гора чисто гол към дома на Венефика. От време на време спираше за почивка и ревеше с пълен глас от гняв, срам, мъка и болка — сълзите течаха на ручеи от лицето му. След като церемонията приключи, монасите го оставиха в залата да лежи сгърчен на каменния под. Игуменът каза, че трябва да прекара нощта тук, след което сложи Анимадверто на вратата да пази Беатус да не излезе. Остиарият привидно се съгласи и изчака всички да се приберат по килиите си и манастирът да утихне. Бавно преброи три пъти до хиляда, след което домъкна ведро студена вода и го изля върху ранения брат. Беатус се свести и го загледа с недоумение.

— Бягай — кратко му каза Анимадверто. Каквито и грехове да имаше, събратът му не заслужаваше такова наказание.

С мъка раненият се изправи и бавно, с накуцване напусна сградата. Отне му време да се изкачи по стената и да я прехвърли, рискувайки на няколко пъти да падне и да се потроши. Накрая успя и с мъка, кървейки, тръгна из леса.

Гората зловещо нашепваше с вятъра, може би се подиграваше на унизения мъж, който вървеше през нея. Между дърветата се кълбяха облаци мъгла, в които се различаваха странни силуети. Единственият мълчалив свидетел на изтерзания му бяг беше пълната луна. Сякаш цяла вечност измина, докато се добере до заветната къщичка.

Вратата на колибата се отвори и Беатус се срина вътре, разбуждайки спящата Венефика.