Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 125

— Помощ, умирам, Беатус е отровил обяда, не яжте… — хъхреше предсмъртно игумена към вече скупчилите се на вратата монаси.

Гняв обзе иноците. Гняв, който прерасна в ярост — главата на манастира бе убит, а обядът им негоден. И кой бе виновен за това? Предателят сред тях, бившият им събрат, който съгрешаваше с дяволската вещица, който опожари реколтата и вкисна млякото и виното! С животински рев монасите нахлуха в магерницата, награбиха от масите кой каквото свари и погребаха Беатус под телата си, венчавайки го за пръв и последен път в живота му. Сватба на желязо с месо.

Монасите влачеха разпарцаливения труп на Беатус по плочките навън, оставяйки след себе си дебела кървава диря. Стигнаха кладенеца в средата на манастира и хвърлиха тялото вътре.

— Този кладенец вече не ще дава вода, а ще се зазида! — ревеше Аустерий. — Брате Кристуле, вземи с тебе двама послушници и изчистете кръвта на това псе да не мърси благословената манастирска земя! После изхвърли казана и направи вечеря, а всички останали — след мен! Вземете каквото докопате и да отидем в гората, за да намерим проклетата вещица, която размъти ума на Беатус! Тя трябва да умре!

* * *

Адилио стоеше на брега на блатото в мрачното, хладно пладне и беззвучно се смееше. Жалки човеци! Какви глупости вършеха, тласкани от греховете, на които бяха подвластни. Бяха готови да убият, без да се замислят, заради гордост, похот и желание за власт. Вече бе крайно време да се намеси в делата човешки на това забравено от Бога място.

Дяволът се втренчи в краката си. Там имаше две котлета, пълни с вода — едната бистра и прозрачна, другата мътна и гнусна. Вода от езерото и вода от блатото. Комбинацията от двете щеше да го освободи от абсурдния образ, който го държеше окован. Виновни за това бяха хората, създали в себе си погрешна представа за външния му вид. Нямаше значение — сега щеше да се освободи и от капана на хорското въображение, и от префърцуненото име, което бе принуден временно да носи.

Адилио взе менчето с блатна вода и го изля на главата си. Жълто-зелена смрадлива вода потече гъста по тялото му и започна да го променя, деформира, не, по-скоро изчиства… Сграби второто котле с бистрата езерна и изкъпа снагата си от смрадта и излишъка.

На мястото на двуметровия червен рогат демон сега се издигаше красив мъж, висок малко повече от метър и осемдесет. Рогата и опашката ги нямаше, а кожата бе бяла, бледа. Рехавата козина от главата бе изчезнала и сега по целия му гръб се спускаше водопад от гъста грива, черна като катран. Брадата беше опадала и на нейно място бе покарала тънка, черна брадичка до средата на гърдите. Мъжът погледна надолу. Членът му бе приел по-нормални размери и вече висеше само до средата на бедрото, а на мястото на копитата имаше нормални човешки ходила с лъскави черни нокти.

Мъжът разтвори обятия и нададе победоносен вик, от който планината потръпна, а дърветата сведоха клони уплашени. С разцепващ трясък от гърба му израснаха големи, ципести крила, а двете празни котлета започнаха да димят с бял и черен пушек. Когато вятърът разпръсна валмата, вместо менчета в краката на демона имаше бляскав меч и черен бич от змийска кожа, навит на кравай.