Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 121

— Не, не, не — клатеше глава игуменът. — Нашият брат въпреки всичко заслужава поне опит за очищение и опрощение.

— Как? — смаяха се монасите. Беатус вдигна очи и в погледа му се появи искрица надежда.

— Чрез един стар, забравен ритуал — отвърна Понтифий. — Хумилий, тичай и намери брат Форникий. Кажи му за довечера да приготви всичко необходимо, за да осъществим Суплициум Пурго. Тръгвай!

Широката, изградена от сив камък зала се къпеше в светлината на факлите. От тавана висеше на верига гигантски полилей, на който горяха стотици свещи. В грамадното помещение, намиращо се на върха на главната сграда в манастира, нямаше абсолютно никакви мебели — само няколко седем раменни канделабри, създаващи мистична атмосфера.

В средата на залата, облечен само с препаската си, коленичеше Беатус. Подредени в кръг около него стояха шестима души — игуменът Понтифий, Хумилий, старецът Форникий, Алтий, Кастус и Аустерий. Всичките бяха облечени в бели раса и с непокрити глави. Струпани в няколко кръга около тях се бяха подредили останалите обитатели на манастира, сключили ръце в молитва. Бяха с обикновени черни раса, закачулени, напяващи химни.

Понтифий четеше редове на латински от малък молитвеник и размахваше кадилница, от която се носеше упойващ аромат. Приключи псалма и кимна към Форникий — старикът напусна кръга. След малко се върна с малък златен съд и го постави на пода до Беатус. Последният вдъхна, познал аромата.

Миро̀.

— Сега ще видиш какво ще стане — пошушна през оределите си зъби Форникий на Хумилий. — Много е хубаво, аз и преди съм участвал в подобни церемонии. Суплициум Пурго се състои от две части. Първата трябва да изкара демоните от нашия събрат, а втората да му влее отново вяра и доброта…

Игуменът хвърли към тях сърдит поглед и Форникий побърза да млъкне.

Понтифий тръгна да обикаля около кръга с кадилницата, напявайки нещо непонятно. Направи три кръга около Беатус, хвърляйки дим, и накрая спря обратно на мястото си. Вдигна ръце над главата си — всички спряха да пеят и за момент в залата се възцари тишина. Игуменът посочи към множеството, където най-отзад се гушеше брат Анимадверто.

Остиарият си проби път и остави в краката на Понтифий сноп жилави върбови пръчки. Игуменът раздаде по една на хората около Беатус, кимна им и изрева:

— Соно!

Като по команда монасите запяха с пълно гърло, а тези с бели раса започнаха да бият Беатус. Той закрещя и отчаяно се сви на кравай, мъчейки се да избегне ударите. Белоризците шибаха бързо и отмерено — плющенето се чуваше отчетливо, върху бития цъфтяха рубинени резки. Кръвта започна да пръска по дрехите им, гърбът на Беатус заприлича на тялото на добиче, драно от хищници. Имаше рани дори по бедрата и раменете.

Игуменът даде знак и зверския бой спря. Всички пуснаха окървавените пръчки и съблякоха изцапаните си раса, оставайки само по препаски. Монасите в черно рязко млъкнаха, после подеха нова мелодия — тиха, кротка, успокояваща.

— Сега идва любимата ми част — ухили се Форникий като сатир.