Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 119

Адилио стигна до края и изрева животински, изпразвайки семето си директно в стомаха на вещицата. Тя усети как в нея се изля сякаш цяло менче леденостудена демонска сперма. Беше й отвратително и същевременно някак си хубаво.

Дяволът извади рязко грездея и го тръсна два-три пъти. Венефика падна настрани полуудушена, сгърчена в ембрионална поза, и се закашля.

— Ако повърнеш, ще те убия — заплаши я Адилио.

Вещицата преглътна мъчително и се насили да успокои вътрешностите си. Успя някак да се изправи на колене и се втренчи учудено в демона — въпреки че бе изпразнил сигурно кило семе от себе си, членът му не спадаше изобщо, стърчеше си все така навирен.

— Обръщай се — нареди дяволът.

Венефика мислено изстена. Бавно и с нежелание се завъртя, заставайки на четири крака. Адилио плю на ануса й, застопори члена на входа и натисна. С известна съпротива ректумът поддаде и прие главата в себе си — вещицата изохка силно. Демонът не й обърна внимание и продължи да натиска. Успя да вкара още малко и започна да клати. Жената надаваше стон при всеки тласък, макар огромният член да влизаше в нея едва наполовина. Адилио мушкаше копието си и сумтеше от кеф, пляскайки от време на време вещицата по бузите.

Оргазмът дойде отново за демоничното изчадие и с крясък то изсипа нова порция леденостудени перли във Венефика. С мляскащ звук Адилио извади члена си от задника й и нададе дълбока въздишка на удовлетворение. Вещицата се килна на една страна, изпълнена с болка, унижение и демонска сперма. Загледа се в грамадния колец, който досега бе ръчкал дълбоко из задника й, и мислено се помоли да не я кара да го лапа.

— Ето сега вече си имаш демон хранител — доволно се засмя Адилио. — Ще бъда наоколо, за да навляза в обстановката. Ако имаш нужда от мен, затвори очи и извикай името ми три пъти.

Дяволът се обърна и тръгна към мрака, а завършващата му с топче косми опашка се мяташе като на котарак и плющеше по бедрата му.

* * *

— Така, най-накрая те открихме. Започвай да разказваш деянията си, братко.

Беатус вдигна очи и огледа присъстващите, обзет от разкаяние. В кабинета на отец Понтифий бяха той, седнал на масичката, и Алтий и Кастус, изправени от двете му страни като пазители. Игуменът премяташе нервно перото из пръстите си и почукваше с него сегиз-тогиз по масата.

— Явно те е срам да си признаеш, нали? — с цялата си налична строгост запита игуменът.

— Да — смотолеви Беатус.

— Е, аз ще ти помогна. Влезте!

Чакали само знак, в кабинета влязоха Хумилий, Аустерий и Анимадверто. Виждайки послушника си сред тях, Беатус сбърчи лице в душевна болка. Предател.

— Той отдавна излиза нощно време, отче игумене — забърбори Хумилий. — Първо ме молеше да не разказвам на никого, после ме заставяше да го покривам, накрая ме заплашваше. Всяка вечер изчакваше всички да заспят и се измъкваше от светата обител. Не знам къде ходеше и какво правеше, но щом се върнеше рано сутринта цялото му тяло бе в драскотини, а ходилата му в кал. Понякога се прибираше чак на обяд, изпускайки утринната служба, друг път го е нямало с дни. Когато се прибираше, само спеше и нищо не вършеше, занемарявайки задълженията си…