Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 118

— Нахалството човешко не познава граници — прогърмя гласът на демона. Дъхът му излезе от устата на пара, макар лятната нощ да бе гореща. — Я да видим кой ме е призовал. Ти сигурно си местната знахарка?

Жената не успя да схване обидата в смайването си. Все още не можеше да повярва, че магията й бе успяла. Попита със заекване:

— К-к-к-кой си ти?

Съществото се ухили.

— Наричай ме Адилио. Защо ме извика?

Венефика падна на колене и побърза да зарови нос в шумата, кланяйки се на звяра. А той гледаше с похотлива усмивка навирения й задник.

— О, всемогъщи Адилио, демоне на мрака и господар на преизподнята, призовах те като свидетел на моя триумф над лицемерните манастирски черноризци…

— Да, да, ясно — прекъсна я нетърпеливо Адилио. — С други думи, ти имаш нужда от мен в качеството ми на покровител, за да призная успеха ти и да се застъпя в Отвъдното за жалката ти душа, когато пукнеш?

— Да, нещо такова — промърмори объркано вещицата.

Демонът посочи въпросително с пръст, увенчан с дълъг черен нокът.

— Тогава защо си се затворила в магически кръг? Страхуваш се от твоя бъдещ повелител?

Венефика сведе очи.

— Ясно, разбирам — подсмихна се Адилио. — Макар и вечно млада на повече от шестстотин години вещица, благодарение на ритуали, магии, мъжко семе и девича кръв; ти още не си се отървала от страха от свръхестественото, така присъщ на човешкия род. Не се укорявай — този страх е архаичен, натрупвал се е в продължение на хилядолетия в разума на хората, не е толкова лесно да се отървеш от него. Нищо, аз ще ти помогна.

Демонът изви гръб назад, напъна се и кихна. От ноздрите му блъвна гъст, синкав дим, който се плъзна надолу и обви кръга, в центъра, на който се гушеше Венефика. Димът навлезе в гърненцата и направи това, което вятърът преди малко не успя — угаси свещите до една. Жената вече не бе защитена — единствената светлина наоколо беше тази на луната.

Адилио премести копитата си напред и нагази необезпокояван в кръга. Вещицата го изгледа със страх, после премести взора си към ненормално големия член.

— Поеми го — заповяда изчадието.

Бавно и внимателно Венефика налапа демонския пенис. Въпреки стотиците години живот и хилядите мъже, които бяха минали през постелята й, тя никога досега не се бе сблъсквала с толкова огромен екземпляр. Успяваше да поеме само главата и още малко, толкова бе голям.

Адилио се отдръпна и разтърка чепа си. Вече бе започнал да се налива с кръв и стоеше хоризонтално, втренчил единственото си сляпо око в жената, сякаш й се подиграваше. Беше страховит — приличаше на детска ръка, свита в юмруче.

— А сега — обяви демонът — в гърлото.

Венефика едва свари да зяпне, когато сатирът я стисна за ушите и заби кожения си меч право в хранопровода й. Започна да я чука, блъскайки зверски, сумтейки от удоволствие. Вещицата не смееше да помръдне, усещайки как между болката, гаденето и унижението се промъква и някакво усещане за перверзна сексуална наслада, която я подмокряше. Кесиите на дявола, големи като на мъртвия пръч до тях, я блъскаха ритмично в гърлото и по някакъв непонятен начин й напомняха за манастирските камбани. Едвам успяваше да си поеме въздух, усещаше, че няма да издържи дълго…