Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 116

И сега Анимадверто гледаше езерото, за да успокои хаоса в главата си. Нещо странно ставаше напоследък в манастира, каращо и него, и събратята му да бъдат обзети от безпокойство. Някои от монасите се събираха на малки групички и си шушукаха нещо, а щом се приближеше някой друг веднага започваха да говорят за времето или нещо подобно. Игуменът Понтифий постоянно обикаляше насам-натам и си вреше носа навсякъде, подобно на невестулка. Пусна се слух, че някои от братята нощно време тайно прескачали стената и скитали из гората неясно защо. Вчера игуменът го бе извикал в кабинета си и на четири очи го бе попитал знае ли нещо по въпроса.

— Не съм виждал някой да прави подобно нещо, отче игумене — честно му отговори той. — Ала това е Божия обител, а не двор на селска къща. Невъзможно ми е да държа под око целия манастир — тук има катедрала, има параклиси, училище, магерница, столова, жилищна сграда, библиотека, сгради за добитъка, дори гробище. Обикалям най-съвестно, но не е невъзможно някой да ме издебне и да напусне пределите на „Свети Юстиний“ незабелязано.

Понтифий само кимна и го отпрати. Ала това не бе всичко — брат Аустерий напоследък беше бесен. И как няма да си бесен, след като по мистериозен начин за една сутрин цялото мляко вкисва, а за една нощ всичкото вино се превръща в оцет? „Някой го е направил нарочно, сигурен съм“, кълнеше се отговорникът на избата и скубеше брадата си от безсилие. Вярно, на вратите вече имаше катинари и едва ли щеше да се повторят подобни беди, но…

Брат Анимадверто затвори очи и пое няколко пъти дълбоко въздух в опит да успокои и подреди мислите си. После ги отвори и пак се взря в езерото.

Внезапно монахът забеляза струйка дим, виеща се недалеч зад възвишенията, ограждащи езерото. Анимадверто се учуди — кой ли е запалил огън там, какво гори? С разширени от изумление очи гледаше как струйката бавно, но сигурно става все по-дебела и по-гъста, това не беше просто огън…

Внезапно остиарият си спомни какво се намираше точно в тази посока, възкликна от ужас и бързо слезе по стълбата от стената. Кресна на двама-трима послушници минаващи наблизо да вдигнат манастира на крак и да носят вода, след което отвори портите, събра отзад полите на расото, върза ги и се втурна към дима.

Анимадверто препускаше като кон из полето — заобиколи езерото и се насочи към хълмовете. Закатери се бързо, молейки се да не е това, да се е объркал, това да не е пожар, или пък да гори нещо друго…

Изскочи на върха и изохка — страховете му се потвърдиха. Горяха нивите на манастира. Пожарът гълташе стръковете с гневно бучене и отвсякъде се издигаха дебели стволове черен дим. Анимадверто се ужаси: ами сега? Всичкото жито, всичката ръж и ечемикът, почти готови за прибиране, бяха на пепел. Какво щяха да ядат те, ами животните?