Читать «Чешмата» онлайн - страница 2

Пазачът се приближи до мен и грубо вдигна главата ми. Прокара ножа по шията ми и сряза червения конец с голямата златна пендара… Останах с вдигната, отпусната назад глава. Камъните от строежа сякаш се отчупваха от сърцето ми и силна болка ме пронизваше. Някога красивото ми лице бе потопено в страшна тъга, а през полуотворените ми очи се процеждаше тежка, синкава мъгла. Обезкръвените ми устни се сливаха с лицето, а останалите ми без дъх гърди едва помръдваха.

Времето сякаш бе спряло да тече… и болката траеше вечно.

Слънцето се наклони на запад и следвайки го сенките бавно отместиха неясните си очертания.

Майсторът погледна последния камък: намерил сили извън себе си, той повдигна белия къс — колко беше тежък! Най-тежък от всичките… Човекът го изтърва. Потреперах и обърнах очи към него. Последният камък… Сянката трептеше върху белите късове. Строителят наведе още по-ниско глава и отново подхвана камъка. Не можа да го повдигне. Тогава го затъркаля, влачеше го… Помръдваше го малко, по малко. Ако не беше го сложил, ако го беше търколил по нанадолнището… Последният камък и градежът беше свършен, чешмата бе готова и заповедта изпълнена. Последният камък — най-важният, най-тежкият, носещ в себе си и греха на строителя — слабостта и страха му, сведения поглед и треперещите ръце… Накрая с вик го вдигна и го стовари на мястото му…

Трясъкът на камъка и вика се сляха със стона от устните ми. Видях как тялото ми пада безжизнено до дървото и как струйка кръв запълзя по бузата ми. Сянката ми върху чешмата бе изчезнала, а камъните се бяха слепили един с друг от невидима сила. И ако докато майстора строеше, те изглеждаха като безреден куп, сега чешмата бе придобила плътна и ясна форма, и като дърво бе пуснала корени над извора.

Заптието вече тичаше към селото.

Майсторът стоеше с изранени ръце пред чешмата и гледаше как водата струи от медния чучур. Течеше като синята мъгла от очите ми и режеше нозете му. Той хвана главата си с ръце и коленичи във водата, плисъкът на чешмата се смеси с риданията му…

Аз останах при чешмата и след майстора. Останах и след хората, които прибраха тялото, чух плача и клепалото на черквата. Блъсках се в камъните и исках да извикам, да побягна, да се върна при хората. Да набера цветя от поляните, да напълня стомната с вода и да прекрача прага на къщата. Кучето да се хвърли радостно върху ми и мама да извика „Къде се губиш, Стояно, животните пак не са нахранени?!…“

Но не можех да сторя нищо от това, защото заедно със сянката, в чешмата бе вградена и душата ми. Толкова хора минаваха край мен, а аз думичка не можех да им река. Вода си наливаха, пояха животните, скоро и надпис издълбаха на чешмата. Онзи мастор не дойде — друг някакъв човек, другоселец.

Мъката беше заседнала в мен като буца и ставаше все по-голяма. Нима никой не помнеше, че съм тук?!

Но те знаеха, знаеха… Всеки път тъжно поглеждаха чешмата и клатеха глави. Възрастните се кръстеха, а младите губеха веселия пламък в очите си.

Аз се изправях срещу съдбата си, но нищо не можех да направя. Борбата ми оставаше скрита вътре в камъните. Вече не бях като тях, не бях човек. Изпитвах чувства, да, но можеше ли някой да разбере за тях, можех ли да заплача или да се засмея… Почувствах как се променям, как се сливам с водата и как се превръщам в част от чешмата. Стояна започна полека да се отмива от изтичащата вода и аз мислех за това, което съм била преди като за сън или далечен блян…