Читать «Чешмата» онлайн

Преслава Кирова

Чешмата

На баща ми

„Дюлгери чешма градили,

в село ся дума разчуло,

че са Гергана вградили…“

Из „Извора на Белоногата“

Петко Р. Славейков

Пийнете от моята вода — тя извира от дълбокото. Шуми и прелива през пластовете на времето, носейки забравени истории. Спрете поне, поседнете. Наоколо има много отронени камъни. Поспрете на някой от тях и чуйте шепота на водата. Той е съвсем слаб, едва доловим, защото сребърното езиче на водата и съвсем изтъняло, почти невидимо пропълзява през счупения чучур и се губи сред камъните. Вслушайте се и ще чуете широкия вик на гайдите, грохота на колелетата, звънтенето на хлопатарите и гласовете на мъртвите хора. Техния плач и смях, песните и молитвите им. Ще чуете звуците на един отдавна отминал живот и той ще се възкреси от вашите мисли. Моля ви — не отминавайте! Подложете ръка под струята и аз ще разгадая линиите на съдбата ви, сведете лице и ще вляза в очите ви. Подарете ми още малко живот…

Моето време вече го няма. То остана в сърцевината на старите камъни, в счупените ритли и грънци, в угасналите светилници… Дори водата тогава беше млада и силна, а днес немощно се процежда и бърза да се скрие, ненужна никому. Хората вече не минават оттук. Няма го добитъка, каруците, тракащите менци… Селото обезлюдя и самотните къщи се пропукаха. Дворовете се сляха с поляните и природата заля човешките следи. Останах само аз…

Колко сте млади и красиви! А моят живот почти свършва. Скоро ще умра за втори път. Гласът ми пресъхва заедно с чешмата, а спомените се разпръсват като отронените камъни. Затова ви моля, поспрете — нека остане у вас част от мен…

Някога и аз бях млада и красива, много красива… Остарях за един ден. Загубих и младостта, и красотата си, и любовта, останаха ми само мислите… От тях се храня.

Като стара приказка оживява в мен времето, когато майсторът с треперещи ръце редеше камъните. Бялата кърпа на главата му бе залепнала от потта, а напуканите му устни кървяха. Той не продумваше и навел ниско глава, нагласяше камъните, като от време на време спираше за кратко и тревожно поглеждаше към небето.

Наблизо, облегната на едно дърво, стоях аз… Боса, в бяла риза и забрадка на главата, а по шията ми, като змия, се виеше дълъг кичур от черната ми коса. До мен стоеше заптието и намръщено наблюдаваше майстора. Слънцето препичаше, капки пот се стичаха изпод феса и като ледени мравки пълзяха по гърба му.

Странна тишина бе обхванала всичко, дори звуците от селото не се чуваха. Лъчите на слънцето пронизваха земята и в тишината, сякаш, се долавяше звънтенето на жегата. Майсторът вече плетеше крака в камъните. Изворът беше тук, до него, но не биваше да го докосва, не и докато не свърши. Турчинът нервно пипаше дръжката на ножа си. Изведнъж, нарушавайки тишината той рязко го извади от пояса си и като говореше нещо глухо и неразбираемо, се приближи към майстора. Той изтърва взетия камък и влачейки се по земята, заотстъпва назад. Заптието плю и се обърна. Строителят разбра, че трябваше да побърза — слънцето полека се преместваше.