Читать «Честотата на Шуман» онлайн - страница 2

Високо на покрива на небостъргача в центъра на града се вдигна странна вихрушка.

С проблясък се отвори портал във времето.

От нищото се появиха две микроскопични червени светлинки и започнаха да се въртят безмълвно една около друга над покрива. Като блестяха все по-ярко, те набъбнаха и се разделиха на четири, после на осем, а въртенето им ставаше все по-сложно. Непрекъснато се умножаваха и се въртяха с нарастваща скорост, докато не образуваха многохиляден вихър. 

На трийсет и третия етаж на сграда едно от кулите Пост Оук една служителка остави чашата си кафе. На покрива на съседния небостъргач се виждаше някакво червено сияние. Запленена от засилващата се светлина, тя застана до дебелото стъкло и я зяпна. Никога не беше виждала нещо подобно. Примижа и се вгледа по-добре. „Какво е това?“ - запита се. 

От сърцевината на мъглявата вихрушка светлинки се появиха пръсти от силно заредено електричество и тя забуботи. Металният парапет до нея засвети нажежен под напорите на свръхнагорещения вятър. Целият покрив вибрираше неудържимо. Боята се белеше. По бетона се появиха следи от изгаряне. Червените светлинки се събраха в сияйно торнадо. Феноменът пулсираше с чудовищна енергия - а после се взриви с трясъка на десетки гръмотевици.

Жегата на експлозията блъсна жената при прозореца в офиса в лицето. Тя вдигна ръце да се предпази, изпусна чашата и тя падна летаргично като на забавен кадър и отскочи от мокета пред краката ѝ. Врели капчици кафява течност, мънички съвършени сфери, полетяха в лениви дъги и се пръснаха по пода.

Сякаш всичко в града се движеше с една четвърт от нормалната скорост. Чуваше се и някакво ниско бръмчене.

Милиони червени частици се пръснаха на хиляди метри във всички посоки, после една по една се понесоха обратно по предварително определени траектории към точката на взрива и се сляха в разтопена маса. Нещо започна да приема форма. Резултатът - човешка фигура - започна да се образува отвътре навън - костен мозък, кости, мускули, кожа и накрая дрехи.

Когато всяка частица най-сетне се намести на мястото си, се появи облечен в черно мъж. Увиснал във въздуха с разперени ръце. Свръхнагорещеният вятър бушуваше около него, държеше го някак над покрива и вееше косата му. И въпреки това жестоката температура като че ли не достигаше до него.

С проблясък на златна светлина вятърът утихна и мъжът падна по гръб върху димящия бетон. В следващия миг времето се върна към нормалната си скорост и звуците на града отново зазвучаха по обичайния познат начин.

Пътуването бе свършило.

Жената в офиса гледаше объркано падналата чаша. Какво се беше случило току-що? Пак погледна към покрива на отсрещната сграда. Червеното сияние беше изчезнало. Тя докосна с пръсти челото си - кожата ѝ беше покрита с мехури.