Читать «Черният отряд» онлайн - страница 24

— И сега, както е видно, са се върнали сред живите — завърших. — Те управляват северната империя. Тъпана и Едноокия сигурно са подозирали… В тяхна служба се обрекохме.

— Покорени… — промърмори той. — Почти като форвалака.

Звярът запищя и се нахвърли върху решетките на клетката.

Смехът на Ловеца на души се понесе над потъналата в мъгла палуба.

— Покорени от Покорените — съгласих се аз. — Доста неловко положение… — разтреперих се, понеже в съзнанието ми изплуваха все повече стари истории.

Капитана въздъхна и зарея поглед през мъглата, към новата земя. Едноокия пък с ненавист наблюдаваше затворената твар. Опитах се да го отвлека оттам. Той ме отпрати с думите:

— Не още, Знахар. Трябва да помисля.

— Върху какво?

— Тази не е същата, която уби Тъпана. Няма и помен от раните, които й нанесох.

Бавно се обърнах и погледнах легата. Той отново се засмя, без да отделя очи от нас.

Едноокия не се сети почти до края. И аз никога не му подсказах истината. И без друго си имахме достатъчно неприятности.

2.

Гарвана

— Пътуването от Берил дотук доказва гледната ми точка — изръмжа Едноокия над калаената халба. — Черният отряд не го бива на вода. Хей, малката! Още бира! — и размаха халбата си.

Отказваше да учи езиците на севера и момичето нямаше как да го разбере другояче.

— Пиян си — съобщих му аз.

— Каква проницателност! Ще си отбележите ли, господа? Знахаря, нашият безценен лечител на тялото и душата, с невероятна проницателност откри, че аз съм пиян!

Завалената му реч беше накъсана от оригвания. Огледа публиката си с изражение на изключителна тържественост, което само пиян може да пресъздаде. Момичето донесе друга кана и бутилка за Мълчаливия. И той очакваше още от специалната си отрова. Пиеше кисело берилско вино, което идеално подхождаше на личността му. Пари смениха притежателите си.

Бяхме седмина. Гледахме да не бием на очи. Заведението беше пълно с моряци, а ние бяхме чужденци, другоземци, които се избират за тупаник при започването на свада. С изключение на Едноокия, предпочитахме да си пазим силите за време, когато ни плащат за тях.

Лихваря подаде грозната си мутра през входната врата. Очичките му като мъниста се присвиха и се превърнаха в главички на топлийки. Забеляза ни.

Лихвар. Прякорът му беше лепнат, защото дереше кожата даже и на Братството. Не му харесва, но твърди, че всяко име е по-добро от детското, с което го наричали родителите му — селяни: Захарно цвекло.

— Хей! Това е Захарното Цвекло! — изрева Едноокия. — Я ела насам, сладурче! Пийни за сметка на Едноокия. Той е твърде пиян да се усети…