Читать «Черният конник» онлайн - страница 82

Владимир седна на престола, облегна се и затвори уморено очи. Всичко, всичко се рушеше около него. Цялата величествена сграда, която той бе наследил от баща си и която мечтаеше още повече да разшири и издигне, сега се разпадаше къс по къс, стена по стена. Един човек с черни дрехи и маска на лицето бе донесъл заразата и тя бързо бе обхванала града, който от две столетия бе непревземаема твърдина на българските ханове.

И само градът ли?

О, ако заразата беше само в Плиска, Владимир щеше да съумее да я изреже, да я изгори с нажежено желязо, пък дори и с цената на стотици живота. Ръката му все още бе достатъчно твърда, за да извърши това сурово, но целебно прочистване.

Не, заразата бе възникнала тук, в престолния град, но бързо бе прелетяла по четирите краища на огромното княжество, разпростряно между Синьо море и Черно, между Карпатите и Беласица. Владимир знаеше: тя пъплеше с лъжесмирените стъпки на монаси и проповедници, които кръщаваха в името на Христа и дръзваха с висок глас от амвоните да анатемосват него, господаря и самодържеца на българи и славяни; тя се ширеше чрез словото на разни просветители, които говореха по-малко за писмената на Кирилицата, отколкото за подмолната бран на враговете му в Плиска; разнасяха я преоблечени в дрипи верни люде на Черноризеца; външните боили, изпълнени с ревност към новата вяра или само останали предани на Бориса, открито насъскваха хората си срещу престола и стягаха бранници и оръжие.

Всичко, всичко знаеше Владимир. Всичко виждаше и всичко чуваше. Страшният Климент гърмеше в Охрид и гръмотевичният му глас сипеше огън и жупел върху старата вяра и господаря, привързваше людете към Бориса и кръста. Плъвдивските славяни прогониха боила си, защото той бе послушал повелята на хана и бе върнал първенците им, удостоени с различни милости и права от Бориса, в старите им колиби. Комитът на Средец, уж раболепно превивал гръб в Плиска, начаса се отрече от думите си, щом портата на неговата твърдина се затвори зад гърба му. Боилите в Браничево и Никопол дръзнаха да изпъдят с тояги и кучета ханските люде, дошли да приберат даждиите. „Да дойде сам вашият хан — бяха казвали те, докато ги налагаха по гърбините, — и него така ще посрещнем“.

Знаеше, а нищо не можеше да направи, с нищо да противостои. Та кой щеше да се уплаши от думите на един хан, който тук, в престолния си град, бе обкръжен от врагове и се държеше свит и притеснен като при обсада?

Какво можеше да стори? И с кого? Повечето боили и багаини усещаха накъде клони везната и под различни предлози се отстраняваха от него и от престола. Кой остана още? Сондоке увисна на въжето. Заешкото сърце на Паган се пръсна от страх. Двуличникът Окорсис избяга. На кого още можеше да има доверие?

Владимир поотвори очи и през мигли изгледа двамата си служители. Слугите бяха несигурни. Но и тези, Хорациус и Цок, бяха ли по-сигурни от слугите? Можеше ли да повери спокойно живота си в техните ръце?

На червендалестия дебел Цок още можеше да се разчита. Не поради сходство на мислите, не. В Цок изобщо нямаше мисли. Кавханът притежаваше само безпримерна лакомия, превърнала цялото богатство на дедите му в месо и вино. Иначе нямаше нищо — беше гол като тояга и на това се дължеше верността му. Защото за него нямаше друг изход — верността му беше заплащана с много злато и с непрекъснати пиршества, без които Цок не можеше да живее. Но кавханът беше глупак, кръгъл и неповторим глупак, който нито веднъж дори случайно не бе измислил нищо умно. За какво можеше да се разчита на един глупак? Дори и да имаше добро желание, Цок бе неспособен за действие — каквото и да предприемеше, беше предварително осъдено на неуспех.