Читать «Черният конник» онлайн - страница 70

— Вече е направено, господарю.

Те слязоха в подземията на двореца — студени и влажни стаи със стени, покрити с плесен и петна съсирена кръв. Малцина можеха да влязат тук и да не изтръпнат от ужас — сякаш зидовете бяха всмукали в себе си човешките страдания, на които са бивали свидетели, сълзите и предсмъртните вопли, и ги излъчваха по някакъв невидим и необясним начин.

Колкото и да изглеждаше странно, тук най-добре се чувствуваше Паган. Към неговите длъжности спадаше и разпитването на по-важните за княжеството престъпници, задължение, което обичаше, защото от мъченията над вързаните хора той получаваше самовнушението, че е силен и храбър човек, сиреч какъвто мечтаеше да бъде, но не беше.

Влязоха в стаята за изтезания, в която имаше различни уреди със страшно предназначение — станове за разпъване телата на затворниците, железни клещи, остри като бръснач ножове, шишове и още много други неща, измислени сякаш от чудовища, а не от хора. Насядаха. След малко въведоха Мостич. От окървавеното му лице и разкъсаните дрехи личеше, че той не се бе оставил лесно да го заловят. Мостич огледа бързо стаята и остана прав, неподвижен, с вперени някъде в далечината очи. Паган се приготви да започне разпита, но ханът му направи знак да почака.

— Погледни ме, Мостич — каза той. — Ти ме познаваш и знаеш, че съм човек, който държи на думата си. Отговори на въпросите ми и, заклевам се, нито косъм няма да падне от главата ти. Познаваш ли човека, когото наричат Черноризец Храбър?

Мостич помисли малко, после отговори ясно:

— Да. Познавам го.

— Ти на него ли служиш?

— Да. И ще му служа до гроб.

В гласа му имаше някаква лека подигравка, примесена с твърда решимост, която разяри хана, но той се опита да продължи спокойно.

— Ти си получил не една кесия жълтици от мене. Кое те накара да се продадеш на разбойника?

— Ти сам, княже. За тебе аз никога не съм бил човек, а някакво животно, което трябва да лее кръвта си пред очите ти, за да те забавлява. А Черноризец Храбър е човек и гледа и на мене като на човек. Затова аз не му продадох, но му посветих живота си.

— Това, което казваш, е глупаво, но аз не ще споря с тебе. Сега отговори на най-важния ми въпрос.

— Кой е Черноризец Храбър, нали? — подигравателно запита Мостич. — Кажи на палачите си да започват, княже. Това никога няма да изтръгнеш от мене. Никога!

Това „никога“ той изрече тихо, студено, но с толкова вътрешно убеждение, че дълбоко в себе си Владимир разбра — и да го нарежеха на хиляди парчета, Мостич не би изказал името на вожда си.

— Симеон знае как да накара хората си да мълчат, а?

Напразно Владимир бе очаквал някакво случайно трепване да издаде истината. Мостич прихна в смях, който не изглеждаше престорен:

— Симеон ли? Ха-ха-ха… Защо не каза баба ми? Тя май е по-юначна от твоя брат…

Владимир прехапа устни. Мостич беше силен човек, който не можеше да бъде победен с думи.

— Почвай, Паган!

— Почвай, почвай, палачо! — извика и Мостич. — Нито звук не ще изтръгнеш от мене.