Читать «Черният кинжал» онлайн - страница 362
Эрик ван Ластбадер
Улф се отпусна и затвори очи, заслушан в този необичаен и страховит капчук…
— Не мога да разбера защо Достопочтената майка не те е използвала за контрол над природения ти брат — каза Наохару Нишитцу.
„Защото е по-умна от теб“, отвърна мислено Шика, после се усмихна и поклати глава:
— Южи никога не е приемал съветите на жени.
— С изключение на тези, които е получавал от майка си — засмя се Нишитцу.
Шика го пресрещна в полупразните помещения на бара и успя да го задържи. Нишитцу бързаше, очевидно насочил се към покоите на Достопочтената майка във вътрешната сграда, мрачни и лепкави като паяжина.
Главната й цел беше да го задържи още малко, да отклони вниманието му от това, което вероятно вече ставаше оттатък красивата градинка. Не завиждаше на Улф за конфронтацията с Достопочтената майка, но ясно съзнаваше, че двамата трябва да решат спора между тях, независимо кой ще бъде крайният победител…
— Южи наистина е от хората, които не се вслушват в съвети — продължи Нишитцу. — Какво му е на тоя човек? Притежава подчертан, бих казал дори американски индивидуализъм. Нима наистина симпатизира на американците? Нима е възможно да изпитваш топли чувства към хора, които непрекъснато се опитват да ни корумпират?
— Забравяш, че американците ни помогнаха да станем това, което сме днес, Нишитцу-сан.
— Не забравям нищо, което се отнася до американците! — гневно отвърна Нишитцу. — Нима мислиш, че мога да забравя какво са ни причинили?! Моето семейство е от Хирошима. Оцелелите след ядрената експлозия все още носят белезите на американците вътре в себе си. Аз самият никога няма да имам деца. Това получих от американците, затова не ми изтъквай тяхното фалшиво милосърдие!
— Времето на Хирошима и Нагасаки отдавна отмина, Нишитцу-сан — поклати глава Шика. — Както и времето на престъпленията, извършени от нашите собствени войници и офицери. Нима до края на дните си ще се тровим с греховете на миналото?
— Миналото създава настоящето — отсече Нишитцу. — Няма начин да му обърнем гръб и да го забравим!
— Но има начин да го погребем — настоя Шика.
Нишитцу закова поглед върху лицето й, тя изпита чувството, че изведнъж става прозрачна. Сякаш за да потвърди това, той смени тона и тръсна глава:
— Извинявай, Шика-сан, но трябва да вървя. Закъснявам за една среща.
Тя трескаво потърси начин да го забави.
— Винаги ли бягаш, когато си пред прага на поражението, Нишитцу-сан?
— Какво? — вдигна глава той. — Какво каза? — Кипеше от гняв, но Шика най-сетне разполагаше с неотклонното му внимание.
— Знаеш, че правото е на моя страна — продължи тя. — Но си прекалено упорит, за да го признаеш. Време е да се нагодим към света, Нишитцу-сан… А не да правим опити да го прекрояваме според собствените си нужди.
Нишитцу сграбчи предната част на дрехата й и рязко я придърпа към себе си. Опаловите му очи гневно проблясваха.
— С какво те зарази престоят в Америка, Шика-сан? — просъска той и я повлече към коридора. — По-добре ела с мен! Достопочтената майка трябва да чуе тези еретични мисли със собствените си уши!