Читать «Черният кинжал» онлайн - страница 360
Эрик ван Ластбадер
Проекция, въздъхна в себе си той. Този мръсник умее да
Усети нещо необичайно и рязко вдигна глава. Видя само сянка, в следващия миг-два крака се стегнаха около врата му. Мръсникът се беше скрил на тавана!
В същия момент в главата му изщрака спусъкът на познанието и той разбра на кого принадлежи излъчването. На сянката, с която се беше борил на покрива на Аманда, на човека, който беше
Не знаеше нищо за този човек, дори името му. В цялата ситуация имаше нещо страхотно в своята примитивност нещо, което изобщо не се връзваше с цивилизования живот в края на двадесети век…
Кракът на Джейсън Йошида го улучи зад ухото — удар, който майсторите на бойните изкуства наричат „юка“. Лявата част на тялото му моментално се парализира, краката му омекнаха.
Би се свлякъл на пода, но краката на Йошида продължаваха да го стискат в смъртоносната си хватка. Бяха като примка около шията му, стягаха я с огромна сила, прекъсвайки притока на кръв и кислород към мозъка му. Процесът на задушаване протичаше бързо и ефикасно.
В помътеното му съзнание проблесна горчивата мисъл, че, разчитайки на новите си способности, той беше занемарил основните уроци на полицейската си подготовка. Би трябвало да провери тавана в мига, в който установи, че стаята е празна! Защото „макура но хирума“ все пак не означаваше всичко, а той самият все още не се е превърнал в Бог! Един урок, който многократно беше прилагал в практиката и отлично познаваше… Но каква полза от това, след като само няколко секунди го деляха от Вечността?
Йошида увеличи натиска и започна да го изтегля нагоре. Улф изпъшка, краката му безпомощно се отделиха от рогозките, тялото му се залюля като парцалена кукла. Пред очите му се появиха разноцветни кръгове, съзнанието му се замъгли. Клепачите му конвулсивно потрепваха, устата му зейна. Искаше да вдигне ръце към шията си и да отключи смъртоносната хватка на врага, но те не се подчиняваха на командите на мозъка и сякаш окаменяха. В главата му се разнесе остро бръмчене — като хиляди мухи, налетели на прясно месо. Разбра, че умира. Видя собственото си лице — бяло като вар от липсата на кръвообращение, с бързо втвърдяващи се черти. Беше се нагледал на такива лица по нюйоркските улици. Всички те носеха маската на смъртта…
Какво?! Какъв е този глас в главата му? Бръмченето на мухите му пречеше да го идентифицира.
Този път го чу съвсем ясно. Съзнанието му потрепна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън.
Събуди се!
Жуженето отново се появи, този път придружено от плътно червено-черно наметало.
Камъкът е собственото му тяло. Да, тялото му!
Какво? Това означава да умра!
Прекрати съпротивата, тялото му безсилно увисна. „Ки“ — могъщият център на живителните сили, се сви дълбоко в душата му. „Макура но хирума“ се събра в сноп, после се превърна в стоманен стълб, издигащ се от долната част на гръбначния стълб нагоре към мозъка… После заваля дъжд от ослепителни искри.
