Читать «Черният кинжал» онлайн - страница 34

Смътно усещаше предметите около себе си — завесите на прозорците, плуващи като облаци в лятно небе, смачканите чаршафи на леглото, плъзнали се като пяната на морски вълни по пясъчен бряг, полуотворената вратичка на гардероба даваше възможност на меката разсеяна светлина да хвърля странни отблясъци във вътрешността му… В съзнанието й се мяркаха образи от миналото, странно разкривени от влажната топлина на възбудата, екстазът я обливаше с пенестите си вълни и придаваше странна окраска на околните предмети. Удоволствието беше толкова силно и неудържимо, че ръцете й неволно се спуснаха надолу, обхванаха пулсиращата му мъжественост и я натикаха докрай в горещия извор на насладата. От устата й се изтръгна дрезгав вик, тялото й се разтърси от могъщите конвулсии на оргазма — див, пълноценен, прекрасен…

Дълго след кулминацията той продължаваше да е в нея. Тя обичаше да усеща бавно замиращия пулс на неговата мъжественост, затихването на могъщите вълни, обливали я с топлия мрак на възбудата. Беше убедена, че само той е в състояние да спусне от небето магическата черна фуния на удоволствието, може би — защото никога не й беше споменавал за подобни представи… Усещаше бавното му омекване, понякога вътрешните и мускули се възпротивяваха на този процес и рязко го прекъсваха…

Този път обаче само го обърна по гръб, преметна крак върху потното му тяло и нежно го погали по челото. Топлият колорит на апартамента ги обгърна, завесите и полуспуснатите жалузи на прозорците скриваха от очите им желязната рамка на аварийната стълба отвън.

— Панда — тихо промълви той. Този прякор й беше останал от Стийви — по-малката й сестра, която като дете така и не могла да произнесе цялото име Аманда…

— Какво има? — целуна го по бузата тя.

Той я погледна под полуспуснатите си клепачи.

— Трябва ли да има нещо?

— Разбира се — усмихна се тя. — Преди всичко, защото се появи по време на лекции… Не си го правил от времето на първата ни среща…

— Каква среща? Не помниш ли, че се сблъскахме съвсем случайно?

— Стига вече, Улф! Не ти ли мина през ум, че познавам хората от факултетската канцелария?

Той беше искрено изненадан.

— Искаш да кажеш, че през цялото време си знаела, че…

— Че първата ни среща е била предварително планирана? — довърши въпроса му тя и кимна с глава: — Знаех, разбира се.

— И нищо не ми каза?

— Беше ми приятно — засмя се тя и го целуна. — Струваше ми се страхотно романтично! Освен това… Не исках да ти развалям удоволствието…

— А пък аз се мислех за голям умник!

Видяла разочарованото изражение на лицето му, тя отново избухна в смях.

— Не е било нужно да използваш значката си. Хората помнят такива неща, особено пък в университета…

Той изсумтя, а тя беше сигурна, че съветът й завинаги ще бъде запечатан в забележителната му памет.

— Мъжете са толкова суетни — въздъхна с усмивка тя. — Въобразяват си, че светът се върти около тях и могат да контролират тайните на живота…

— Никога не съм искал подобно нещо.

Аманда сложи ръце на гърдите му, наведе се и прошепна: