Читать «Червена мъгла» онлайн - страница 219

— Не казах, че го е похабил. Знам, че аз не съм похабил нищо.

Отново се целуваме и прегръщаме. После отиваме до вратата. Колин стои там с количка за багаж, която не ни трябва, защото Луси вече натовари багажа на хеликоптера.

— Не знам какво ще правя сега — казва Колин, като бута празната количка към асансьора. — Свикнах да си около мен.

— Надявам се, че следващия път ще донесем нещо по-хубаво в града.

— Вие, северняците, никога не правите така. Превръщате църковните ни камбани в гюлета, изгаряте плантациите ни, взривявате влаковете ни… Ще направим малка отбивка и ще отидем до общинската болница, вместо до летището. Знам, че не е по-близо, но Луси не иска да се разправя с кулата и всички „хора в краставични костюми“.

— Военните — казва Бентън.

— А, да, пилотските костюми са зелени. Чудех се какво има предвид и си представях хора, облечени като краставици — продължава Колин. — Както и да е, предполагам, че положението там е доста напрегнато. Очевидно правят подробна проверка, а тя вече е била проверена и иска да изчезне оттам. Помоли ме да я уведомя, когато наближим. Не иска да чака в болницата и да се наложи да се мести, ако пристигнат медицинските хеликоптери. Това не е много вероятно в общинската болница, но все пак е по-добре да не рискуваме.

Качваме се в стъкления асансьор и той се плъзва надолу. Минава покрай балкони, украсени с лози, а аз си представям затворничките, които работят в двора и разхождат хрътките — призраци на предишните си личности, заключени на място, където тайно се раздава смърт. Представям си как Катлийн Лоулър и Джак Филдинг се виждат за първи път в ранчото за проблемни деца — връзка, която слага началото на серия събития, променили и унищожили живота на много хора, включително и тях самите.

— Ако купуваш билети за мачовете на „Беарс“ или „Ред Сокс“, може и да ви посетя някой ден — казва Колин.

— Ако някога решиш да напуснеш лабораторията…

Минаваме през фоайето и се отправяме към горещия джип.

— Не намеквах за работа — отговаря той, докато се качваме в ландроувъра.

— Винаги имаш отворена покана за центъра. Имаме чудесен бръснарски квартет, а това проклето нещо определено духа горещо — соча вентилатора. — Ще свърши отлична работа в снежна буря.

Обаждам се на Марино и по шума зад него разбирам, че още е в буса. Кара към Чарлстън или се отдалечава оттам — нямам представа какво си е наумил.

— Къде си? — питам.

— На около трийсет минути път на юг — отговаря той. Звучи тъжно.

— Ще кацнем в Чарлстън към два и държа да си там.

— Не знам…

— Аз знам, Марино. Ще вечеряме късно, ще отпразнуваме Четвърти юли на север с нещо вкусно за ядене и ще вземем кучетата от гледачката.

Старата болница се появява пред погледите ни. Общинската болница в Савана, основана малко след Гражданската война, където Катлийн Лоулър родила близначките си преди трийсет и две години, е сграда от червени тухли с бяла украса. Там осигуряват пълно обслужване, но спешното отделение не е достатъчно голямо. Хеликоптерите вече почти не кацат тук, обяснява Колин. Площадката за полети е малка, затревена, с оранжев ветропоказател, заобиколена от дървета, които се люлеят на вятъра, когато черният 407 прогърмява над нас и каца.