Читать «Часовникаря» онлайн - страница 44

Не чак толкова.

Тя хвърли кратък поглед на Райм, после се отдалечи в единия ъгъл на стаята. Той разбра намека ѝ и я последва с инвалидната количка.

Сакс клекна до него. Райм се почуди дали ще го хване за ръката (тъй като част от сетивността му се беше възстановила, държането за ръце бе от голямо значение за отношенията им). Между личния и професионалния им живот обаче имаше съвсем тънка граница и сега Сакс остана дистанцирана.

Райм — прошепна тя.

— Знам какво…

— Изслушай ме първо.

Той изръмжа.

— Трябва да водя и това разследване.

— Имаме приоритети, Сакс. Издирването на Часовникаря е по-належащо от твоето разследване. Каквото и да е станало с Крийли, дори да има друг виновник и да не е било самоубийство, извършителят вероятно не е сериен убиец. Часовникарят е. Той трябва да е с приоритет. Ако има някакви улики по случая „Крийли“, те ще се запазят и след като заловим нашия човек.

Сакс поклати глава:

— Не съм на това мнение, Райм. Аз дадох ход на нещата. Знаеш как става. Вече се знае, че водим разследване. Уликите и извършителите лесно могат да изчезнат.

— В момента Часовникаря вероятно си набелязва нова жертва. Може в момента да убива някого… И повярвай ми, ако извърши друго убийство и ние не направим нищо, ще стане лошо. Бейкър ми каза, че нареждането да поемем случая е дошло много отвисоко.

Настоявали…

— Това няма да повлияе на разследването. Ако има ново престъпление, аз ще поема огледа. Ако Бо Хауман организира тактическа операция, ще бъда там.

Райм се намръщи:

— Тактическа операция, а? Няма да получиш десерт, докато не си изядеш супата.

Тя се засмя и криминалистът почувства стискане с ръката си.

— Стига, Райм, знаеш как е в полицейската работа. Никой не води само по едно разследване. Повечето детективи в отдела за тежки престъпления са затрупани с папки. Мога да се справя с два случая.

Неясно предчувствие измъчваше Райм. Той се замисли, след което измърмори:

— Да се надяваме, Сакс. Да се надяваме.

Това бе най-доброто насърчение, което можеше да ѝ даде.

* * *

Джоан Харпър се чувстваше добре.

Стройната трийсет и две годишна жена работеше в ателието на няколко пресечки от цветарницата си в Сохо. Тя бе сред приятели.

Сиреч рози, орхидеи, стрелиции, лилии, хеликонии, червени антуриуми и пурпурна алпиния.

Ателието заемаше обширния приземен етаж на един стар склад. Вътре бе хладно и се налагаше да държи повечето стаи тъмни, за да не избледняват цветята. При все това тук ѝ харесваше, прохладата, сумракът, миризмата на люляк и тор. Джунгла насред Манхатън.

Мускулестата жена добави още малко пенопласт в огромната керамична ваза пред себе си.

Прекрасно се чувстваше.

Причините бяха две: защото работеше по творчески проект, чийто замисъл бе изцяло неин.

И защото още чувстваше тръпката от снощната си среща.

С Кевин, който знаеше, че декоративният татул се нуждае от изключително добро аериране на почвата, че пълзящият червен седум цъфти в яркочервено през целия септември, и че Дон Календенон е изпратил три топки извън игрището, благодарение на което „Мете“ са спечелили срещу „Балтимор“ през 1969 година. (Баща ѝ бе увековечил два от блестящите удари на снимка.)