Читать «Часовникаря» онлайн - страница 234

Лон скъса червената лента и подаде документа на Том. Болногледачът го монтира на автоматичната рамка за прелистване, която Райм можеше да командва с пръста си върху контролно табло, реагиращо на допир. Зачете документа, като се опитваше да преодолее нарастващото напрежение.

— Лупонте ли? — измърмори Сакс и погледна таблицата на уликите.

Райм отгърна на следващата страница.

— Това е.

Продължи съсредоточено да чете абзац след абзац тромавия официален текст.

„О, хайде — помисли си ядосано. — Давайте по същество.“

Добра или лоша новина?

— Нещо свързано с Часовникаря ли? — попита Сакс.

Засега нямаше следа от престъпника, нито в Ню Йорк, нито в Калифорния, където Кейтрин Данс бе започнала собствено разследване.

— Нищо общо няма с него — отвърна Райм.

Сакс озадачено поклати глава:

— Но нали затова ти трябваше досието?

— Ти предположи, че затова го искам.

— Защо ти е тогава? За някой друг случай?

Сакс се загледа към таблиците, отразяващи няколко разследвания, които бяха в задънена улица.

— Не.

— За какво тогава?

— Щях да ти кажа по-скоро, ако не ме разсейваше толкова.

Сакс въздъхна.

Накрая Райм намери онова, което търсеше. Извърна глава от документа, загледа се през прозореца към голите кафяви дървета в Сентрал Парк. Имаше предчувствие, че от материалите по това разследване ще намери каквото му трябва, но Линкълн Райм беше учен и не се доверяваше на предчувствия.

„Истината е единствената цел…“

Какви истини щяха да му разкрият думите?

Той отново погледна документа и прочете абзаца, който го интересуваше. После — още веднъж.

— Искам да ти прочета нещо.

— Добре, цялата съм в слух.

Райм премести безименния пръст на дясната си ръка и документът се върна на първата страница.

— Това е от самото начало. Слушаш ли?

— Казах ти, че да.

— Добре. „Тази информация трябва да остане строго секретна. От осемнайсети до двайсет и девети юни хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година дванайсет нюйоркски полицаи бяха осъдени за изнудване и рекет на собственици на магазини и бизнесмени в Манхатън и Бруклин, а също за забавяне и прекратяване на разследвания срещу подкуп. Четирима от тях бяха осъдени и за опит за убийство, свързан с горните престъпления. Тези дванайсет полицаи бяха членове на така наречения клуб «Шестнайсето авеню», чието име стана синоним на полицейска корупция.“

Сакс си пое дълбоко въздух. Райм я погледна — беше се втренчила в досието, сякаш беше змия. Той продължи да чете:

— „Няма нищо по-свято от доверието на обикновения гражданин на Съединените щати към служителите на реда, които го защитават. Дванайсетте души от клуб «Шестнайсето авеню» оскверниха това свещено доверие и не само извършиха престъпления, които би трябвало да предотвратяват, а и урониха престижа на храбрите си и самоотвержени другари по служба. Затова аз, кмет на град Ню Йорк награждавам с Медал за храброст следните полицаи, благодарение на които престъпниците бяха заловени: полицай Винсънт Падини, полицай Херман Сакс и детектив трети ранг Лорънс Кьопел.“

— Какво? — прошепна Сакс.

Райм продължи да чете:

— „Тези полицаи многократно рискуваха живота си, работейки под прикритие, за да съберат ключова информация за залавяне на престъпниците и доказателства срещу тях. Поради опасното естество на задачата им, отличието ще бъде връчено в тесен кръг от хора, а този документ ще бъде запечатан с цел осигуряване безопасност на споменатите полицаи и семействата им. Нека знаят обаче, че дори наградата да не стане публично достояние, това не намалява благодарността ни към тях.“