Читать «Часовникаря» онлайн - страница 18

О, да, Винсънт определено смяташе да даде шанс на приятелството им.

Той отново се върна към действителността, замисли се за Джоан, брюнетката, която скоро щяха да навестят — цветарката, следващата жертва.

Винсънт отвори малкия хладилник в стаята си. Извади малък геврек и го разряза на две с ловджийския си нож. Оръжието бе двайсетсантиметрово и много остро. Винсънт намаза геврека с топено сирене и го прокара с две кока-коли. Потрепери от студ и увеличи печката. Старателният Дънкан настояваше и тук да носят ръкавици, което беше досадно, но днес в този студ Винсънт нямаше нищо против.

Изтегна се на леглото и се опита да си представи тялото на Джоан.

„По-късно днес…“

Мъчеше го глад, умираше от глад. Червата му съхнеха от копнеж, душата му линееше. Струваше му се, че ако не си погука с Джоан, ще се изпари.

Изпи кутия „Доктор Пепър“ и изяде пакетче чипс. После пакет бисквити.

Глад…

Умираше от глад…

Винсънт Рейнолдс не би могъл да достигне сам до извода, че мисълта за изнасилване на жена е вид глад. Тази идея бе изказана от терапевта му доктор Дженкинс.

Докато лежеше в затвора заради Сали Ан — единственият случай, когато бе арестуван — докторът му обясни, че влеченията, които изпитва, никога няма да изчезнат:

— Не можеш да ги премахнеш. Те са като глада… А какво знаем за глада? Той е нещо естествено. Не можем да не чувстваме глад. Не е ли така?

— Точно така си е.

Психиатърът обясни, че за да спреш глада, трябва да го задоволиш по подходящ начин:

— Разбираш ли какво имам предвид? Трябва да имаш подходяща връзка.

— Ясно.

— Браво. Мисля, че напредваме. Съгласен ли си с мен?

Младежът бе съгласен. Но не както си мислеше добрият доктор. Защото гладът си има причина. Той ти казва кога да ядеш и ако не го направиш, умираш. Неговият глад го ръководеше. Той се хранеше, тоест „гукаше си“ с някое момиче, само когато имаше истинска нужда. Така не огладняваше и не се отчайваше — не допускаше грешки.

„Съгласен ли сте с мен, доктор Дженкинс?“

Винсънт изяде бисквитите, изпи безалкохолното и написа писмо до сестра си. Умния Винсънт нарисува няколко картинки в полето. Мислеше, че ще ѝ харесат. Винсънт не беше голям художник.

Джералд Дънкан отвори вратата и застана на прага. Пожелаха си добро утро. Стаята на Дънкан беше безупречно оправена. Всичко на бюрото бе подредено симетрично. Дрехите бяха изгладени и висяха в гардероба точно на пет сантиметра една от друга. Това можеше да е препятствие за приятелството им. Винсънт беше мърляч.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита той.

— Не, благодаря.

Ето защо Часовникаря бе толкова хилав. Никога не ядеше, никога не огладняваше. Още едно препятствие. Винсънт обаче реши, че това не е голям недостатък. Все пак сестра му също не ядеше много, а той още я обичаше.

Дънкан си направи кафе. Докато водата се загряваше, той извади бурканче с кафе на зърна от хладилника и отмери точно две лъжици. Сложи ги в машинката за мелене и те затракаха. Дънкан завъртя ръчката десетина пъти, докато шумът спре. Внимателно изсипа смляното кафе върху конусовиден хартиен филтър във фунията на кафеварката, изравни го с лъжичка. Винсънт обожаваше да гледа как Дънкан прави кафе.