Читать «Цитаделата на аутарха» онлайн - страница 4

Ботуш.

Нямах никакво оръжие. При обичайна ситуация не бих се обезпокоил особено да се изправя с голи ръце срещу един-единствен противник — особено на тясно място като това, където бе невъзможно да размахаш свободно меча си. Знаех обаче, че съм изгубил по-голямата част от силите си. Освен това открих, че гладът унищожава и част от смелостта на човек — или може би поглъща част от нея, оставяйки по нещо за останалите нужди.

Както и да е, приближих се предпазливо, като се движех безшумно и настрани, докато не го видях. Лежеше възнак, единият му крак бе подгънат под него, а другият — изпънат. До дясната му ръка лежеше къса сабя. Коженият й ремък още висеше около китката му. Простият му шлем бе паднал от главата му и се търкаляше наблизо. Мухата запълзя по ботуша, докато не стигна до оголената плът точно под коляното и отново излетя със звука на мъничък трион.

Разбира се, знаех, че е мъртъв, и почувствах облекчение, но отново ме връхлетя усещането за самота, макар и дотогава да не осъзнавах, че изобщо ме е напускало. Хванах го за рамото и го преобърнах. Тялото му още не се бе подуло, но се долавяше миризмата на смърт, макар и съвсем слаба. Лицето му бе омекнало, подобно на восъчна маска в близост до огън. Невъзможно бе да се каже какво е било изражението му в мига на смъртта. Беше млад и рус с красиво открито лице. Потърсих някаква рана, но не открих.

Ремъците на раницата му бяха така стегнати, че не можех да ги смъкна, нито дори да отслабя закопчалките. Накрая взех камата от пояса му и ги прерязах, след което забих острието в дървото. Одеяло, къс хартия, почернял от огъня тиган с дръжка, два чифта груби дълги чорапи (идеално) и — най-важно от всичко — лук и половин пита черен хляб, завити в чиста кърпа, както и пет ивици сушено месо и бучка сирене, завити отделно.

Първо се заех с хляба и сиренето и като видях, че не мога да се стърпя да не бързам, се насилих да ставам и да правя по няколко крачки на всеки трети залък. Хлябът също ми помогна, тъй като трябваше да дъвча доста усилено. Вкусът му беше абсолютно същият като на черния хляб, с който хранехме затворниците в кулата Матачин — бях го откраднал веднъж или два пъти по-скоро за да напакостя, отколкото от глад. Сиренето беше сухо, вмирисано и солено, но и страшно вкусно. Стори ми се, че никога не съм опитвал такова чудесно сирене и че никога друг път няма да ми се случи да попадна на подобно. Сякаш поглъщах живот. От него ожаднях и научих колко добре се справя с жаждата лукът, който стимулираше слюноотделянето ми.

Когато стигнах до месото, което също беше много солено, вече бях достатъчно сит, за да се замисля дали да не си оставя малко храна и за вечерта. Накрая реших да изям само едната ивица, а останалите четири да запазя.

Въздухът бе неподвижен още от сутринта, но сега задуха слаб вятър, който охлаждаше бузите ми, разпиля нападалите листа, подхвана хартията, измъкната от раницата на мъртвия войник, и я издуха през мъха до едно дърво. Без да спирам да дъвча и да гълтам, отидох до листа и го вдигнах. Беше писмо. Мъртвецът не бе имал възможност да го изпрати или довърши. Почеркът му бе ъгловат и по-дребен, отколкото бях очаквал, но може би просто се беше мъчил да побере прекалено много букви на малкия лист, може би единственият, с който бе разполагал.