Читать «Цитаделата на аутарха» онлайн - страница 6

Никой не се появи — или поне никой, когото да успея да забележа. В короните на дърветата тихо зашумя вятър. Мухата, изглежда, се махна. Може би бях чул просто елен, проправящ си път сред сенките. Толкова дълго пътувах без оръжие, годно за лов, че съвсем бях забравил за тази възможност. Сега погледнах сабята и ми се прииска да беше лък.

Нещо зад мен се раздвижи и се обърнах.

Беше войникът. Сякаш го беше обхванала треска — ако не бях видял трупа му, щях да си помисля, че това са предсмъртни гърчове. Ръцете му се тресяха и нещо в гърлото му бълбукаше. Приклекнах до него и докоснах лицето му. Беше студено както преди и импулсивно ми се прииска да запаля огън.

Не открих нищо подходящо в раницата, но знаех, че всеки войник е длъжен да носи приспособления за палене на огън. Прерових джобовете му и открих няколко аеса, пригоден за закачване малък слънчев часовник, огниво и кремък. Наоколо имаше много сухи дърва — имаше сериозна опасност да предизвикам пожар. Разчистих един малък участък с ръце, събрах съчките в центъра му и ги запалих, след което подбрах няколко по-големи клони, начупих ги и ги хвърлих в огъня.

Беше по-ярък, отколкото очаквах — денят преваляше и скоро щеше да се стъмни. Погледнах мъртвеца. Ръцете му вече не трепереха и той лежеше неподвижно. Плътта на лицето му изглеждаше по-топла, но несъмнено това се дължеше на горещината на огъня. Кръвта по челото му почти бе изсъхнала, но пречупваше лъчите на залязващото слънце подобно на скъпоценен камък, сякаш някой беше изпуснал от съкровищницата си кървавочервен рубин. Макар че димът беше малко, на мен ми се стори като кадилница на благоухания и точно като от кадилница се издигаше нагоре и се губеше в сгъстяващата се тъмнина, смътно напомняйки ми нещо, но не се сещах какво точно. Тръгнах за още дърва. Чупих и мъкнах клони, докато не натрупах достатъчно голяма купчина за цялата нощ.

Тук, в Орития, вечерите не бяха толкова студени колкото в планините или дори в района на Дютурна. Затова, въпреки че си спомних за одеялото, което открих в раницата на мъртвия, не изпитах нужда да го използвам. Работата ме беше сгряла, изядената храна възстанови донякъде силите ми и известно време крачех напред-назад в здрача и размахвах заплашително сабята, когато подобни войнствени жестове съответстваха на мислите ми. Но през цялото време внимавах да стоя между огъня и мъртвеца.

Както често споменавам в тази хроника, спомените ми винаги са толкова ярки, сякаш халюцинирам. Онази вечер имах чувството, че мога да се изгубя завинаги в тях и животът ми от права линия да се превърне в кръг. И не се възпротивих на изкушението, а му се отдадох. Всичко онова, което ви описах дотук, ме споходи отново, заедно с хиляди други неща. Видях лицето на Еата и покритата му с лунички ръка, когато се мъчеше да се промъкне през пръчките на портала на некропола, бурята, която веднъж наблюдавах как яростно стоварва мълниите си върху кулите на Цитаделата. Усетих как по лицето ми се стича дъжд, по-студен и свеж от сутрешна чаша чай в трапезарията. Гласът на Доркас прошепна в ухото ми: „Седнал до прозореца… подноси и разпятие. Какво смяташ да правиш, да призовеш еринии да ме унищожат ли?“