Читать «Цитаделата на аутарха» онлайн - страница 2

При положение че се бях натъкнал на един конник, можех да очаквам и други. Но никой друг не се появи. Дълго вървях необезпокояван, слушах пеенето на птиците и многократно забелязвах следи от дивеч. След това — за мое неописуемо удоволствие — пътеката излезе на малко поточе. Повървях малко покрай него, докато намерих едно място, където беше по-дълбоко и дъното беше застлано с бели речни камъчета. Малки рибки се пръснаха пред ботушите ми — сигурен знак за чиста вода. Потокът все още пазеше хладината на планинските върхове, водата му беше сладка и с привкус на сняг. Пих, после пих отново и отново, докато вече не можех да погълна повече, след което свалих дрехите си и се измих, без да обръщам внимание на студа. Когато приключих с тоалета си, се облякох и се върнах на мястото, където пътеката пресичаше потока. На отсрещния бряг забелязах две следи в меката пръст — бяха една до друга, явно някакво животно се бе навело да пие вода. Покриваха отпечатъците от копитата на офицера и всяка от тях бе с размерите на чиния, но не забелязах признаци на нокти под меките възглавнички на пръстите. Старият Мидан, който се грижеше за ловните кучета на чичо ми по времето, когато бях момичето Текла, веднъж ми бе казал, че смилодоните пият вода само след като са се натъпкали до пръсване. А след като са утолили глада и жаждата си, не са опасни, стига да не ги безпокоиш. Продължих през гората.

Пътеката се виеше през гористата долина и продължаваше през седловина между два хълма. Близо до най-високата точка забелязах едно дърво. Стъблото му бе дебело около две педи и беше прекършено (както ми се стори) на височината на очите ми. Краищата на дънера и на останалата част бяха назъбени и изобщо не приличаше, че дървото е било отсечено с брадва. През следващите две-три левги попаднах на още няколко подобни дървета. Доколкото можеше да се съди по липсата на листа, по кората и по младите вейки, които излизаха от пъновете, бяха прекършени най-малко преди година, ако не и по-отдавна.

Най-накрая пътеката стигна до истински път — нещо, за което често бях слушал, но по което никога не ми се бе случвало да вървя, освен когато бях в период на упадък. Много приличаше на стария път, блокиран от уланите, когато изгубих доктор Талос, Баландерс, Йолента и Доркас, по времето, когато напускахме Несус. Но не бях подготвен за облака прах, който висеше над пътя. Нямаше никаква трева, въпреки че пътят бе по-широк от повечето градски улици.

Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа по него. Дърветата покрай пътя растяха гъсто едно до друго, а пространството между тях бе заето от храсти. Отначало се боях, тъй като си спомнях огнените копия на уланите. Все пак личеше, че законът, забраняващ използването на пътища, тук явно вече не е в сила. В противен случай пътят нямаше да изглежда толкова интензивно използван, колкото очевидно беше. И когато малко по-късно чух зад себе си гласове и звук на маршируващи крака, направих само една-две крачки към дърветата и спокойно загледах минаващата колона.