Читать «Цитадела» онлайн - страница 7

Така баща ми, изпратен без време от цареубиеца във вечността, изпускайки дъха си, спря дъха на другите в продължение на три дни. И то до такава степен, че езиците се развързаха и сломените рамене се изправиха едва когато го предадохме на земята. Но в нашите очи той беше тъй внушителен — той, който не управляваше, а тежеше на мястото си и остави диря след себе си, — че докато го спускахме в гроба с проскърцващите въжета, мислехме, че не полагаме труп, а прибираме запас в погреба. Увиснал, той тежеше като първата плоча на храм. И ние не го погребахме, а го запечатахме в земята, най-сетне станал това, което е — тази каменна основа.

Тъкмо той, който никога не свеждаше поглед, ми показа смъртта и ме застави в младостта ми да я гледам право в лицето. Моят баща водеше потеклото си от орлите.

Това се случи през прокълнатата година, онази, която нарекоха „Слънчевият пир“, понеже слънцето тази година разшири пустинята. Лъчите му грееха над пясъците сред костите, изсъхналите бодили, прозрачните кожи на умрелите гущери и онази камилска трева, станала жилава като конска грива. Слънцето, благодарение на което се изграждаха стебълцата на цветята, само бе умъртвило своите създания и се бе възцарило над разпръснатите им трупчета като дете сред играчките, които е изпочупило.

То пресуши даже подпочвените запаси и изпи водата на малкото кладенци. Изсмука дори позлатата на пясъците, които така опустяха, така побеляха, че ние нарекохме тази местност Огледалото. Защото и огледалото е също тъй празно и образите, които го изпълват, са безтегловни и нетрайни. Защото огледалото понякога изгаря очите подобно на соленото езеро.

Ако се заблудят и попаднат в този капан, който никога не връща плячката си, камиларите отначало не го разпознават, тъй като нищо не го отличава, и продължават да влачат като сянка под слънцето призрачното си присъствие. Затънали в този клей от светлина, те мислят, че напредват; вече погълнати от вечността, мислят, че живеят. Продължават да водят напред кервана си там, където никое усилие не надмогва инерцията на пространството. Движейки се към един несъществуващ кладенец, те се радват на хладината на здрача, макар тя отсега нататък да е само ненужна отсрочка. Може би се оплакват — о, наивници! — от бавните нощи, когато нощите ще минат над тях като трепкане на клепачи. И ругаещи се с гърлените си гласове заради някоя дребна несправедливост, те не знаят, че за тях вече е въздадена сетната справедливост.

Мислиш, че тук един керван напредва? Пропусни двадесет века и ела да видиш!

Стопени във времето и превърнати в пясък — видения, изпити от огледалото — така аз самият ги бях открил, когато баща ми ме взе на седлото и ме понесе, за да ми покаже смъртта.

— Там — каза той — имаше кладенец.

На дъното на един от онези отвесни комини, които отразяват — толкова са дълбоки — една-единствена звезда, даже калта се беше втвърдила и отразената звезда беше угаснала. И тъй, отсъствието на една-единствена звезда стига, за да прекатури кервана по пътя му така сигурно, както някоя засада.