Читать «Цитадела» онлайн - страница 9

— Ще ти покажа — каза баща ми — към какво се стремят хората.

И пак ме понесе.

Докато пътувахме, цялата светлина на деня проникна в нея и слънцето изпи прохладната й кръв, слюнката й, потта на под мишниците й. Нощта припадаше с краткото си милосърдие, когато пристигнахме, баща ми и аз, в подножието на забраненото плато, където, изплувала бяла и гола от основата на скалата, по-крехка от стебълце, подхранвано с влага, но отсега нататък откъснато от запасите мудни води, които пазят плътното си мълчание под земята, кършейки ръце като лозница, която вече пука сред пламъците, тя призоваваше Божията милост.

— Послушай я — промълви баща ми, — тя открива същността.

Но аз бях невръстен и малодушен:

— Тя може би страда — отвърнах му — и освен това може би се страхува…

— Тя е надмогнала — рече той — страданието и страха, които са болести на кошарата, присъщи на покорното стадо. Тя открива истината.

И я чух да оплаква себе си. В плен на необятната нощ, тя призоваваше лампата, запалена привечер у дома й, стаята, която би я обгърнала отвред, и вратата, която плътно би се затворила зад нея. Предадена на необятното, невъплътено в някакъв определен образ, тя викаше детето, което човек целува преди да заспи и което олицетворява света. Оставена върху това пустинно плато на произвола на непознатия пътник, тя възпяваше стъпките на съпруга, които отекват вечер на прага, познати и вдъхващи сигурност. Изложена на безкрайността и лишена от възможността да се вкопчи в нещо, тя умоляваше да й върнат дигите, които единствено позволяват съществуванието, къделята вълна, за да я разчепка, тази паница, за да я измие, тъкмо тази, това дете, за да го приспи, и никое друго. Тя призоваваше вечността на дома, устремена нагоре ведно с цялото село с една и съща молитва.

Когато главата на осъдената клюмна към рамото, баща ми пак ме взе на седлото. И ние се понесохме с вятъра.

— Ти ще чуеш — промълви той — ропота им довечера в шатрите и обвиненията им в жестокост. Но аз ще им натикам в гърлото опитите за бунт: аз изковавам човека.

Въпреки това отгатвах добротата на баща ми:

— Искам те да обичат — завършваше той — животворните води на изворите. И равната повърхност на зеления ечемик, простряла се като кръпка върху напуканата гръд на лятото. Искам да прославят повторението на сезоните. Искам да се хранят като плодовете, които доузряват, с мълчание и време. Искам дълго да оплакват своите мъртви и дълго да почитат паметта им, защото наследството се предава бавно от едно поколение на друго и не искам те да изгубят меда си по пътя. Искам да приличат на маслиновото клонче. Онова, което чака. Тогава ще започнат да усещат могъщото разлюляване от Бог, което като повей идва да изпита дървото. Бог ги повежда, после ги връща обратно от зората до нощта, от лятото до зимата, от избуялата нива до прибраното в хамбара зърно, от младостта до старостта, после от старостта до новородените деца.

И също както за дървото, ти нищо не научаваш за човека, ако го разпростреш във времето на неговия живот и го разделиш според различията. Дървото съвсем не е семенце, после стъбло, после гъвкав ствол, после мъртъв дънер. Не бива да го разглеждаш изолирано, за да го изучиш. Дървото всъщност е онова могъщество, което бавно се слива с небето. Както и ти, мой малък сине човешки. Бог склони да се родиш, да пораснеш, преизпълва те последователно с желания, с разкаяния, с радости и страдания, с гневни изблици и прошки, после те приема в лоното си. При все това ти не си нито този ученик, нито този съпруг, нито това дете, нито този старец. Ти си този, който непрестанно се самопостига. И ако съумееш да откриеш себе си като разлюляно маслинено клонче, здраво прикрепено към дървото, ще вкусиш в движенията си вечността. И всичко около теб ще придобие вечност. Вечен ще е пеещият извор, утолявал жаждата на твоите предци, вечна ще е светлината в очите, когато любимата ти се усмихва, вечна ще е прохладата на нощите. Времето вече не ще е пясъчен часовник, в който пясъкът изтича безвъзвратно, а жътвар, грижливо връзващ своя сноп.