Читать «Цитадела» онлайн - страница 5

Все пак по-голямата част от грешките били поправени и ребусите разгадани. Този труден и продължителен труд за уточняването на текста е извършен и доведен докрай от Симон Ламблен, Пиер Шеврие и Леон Венселиюс, на които държим да благодарим. Благодарение на техните усилия и старание за пръв път имаме възможност да предложим на читателя текст, който може да се приеме за окончателен.

I

Защото се нагледах на заблуди в милосърдието. Но ние, които властваме над хората, трябва да умеем да проникваме в сърцата им, за да даряваме с нашето благоволение само оня, който е достоен за уважение. И аз отказвам милосърдие към излаганите на показ рани, които терзаят женските сърца, отказвам го и на умиращите и на мъртвите. И зная защо.

По едно време, когато бях млад, изпитвах жал към просяците и техните язви. Наемах за тях лечители и купувах балсами. Керваните ми докарваха от един остров мехлеми на златна основа, които закърпват кожата върху тялото. Така постъпвах до деня, в който разбрах, че зловонието за тях е рядък лукс, и ги залових скришом да се разчесват и да посипват с птичи тор раните си като стопанина, който тори земята, за да изтръгне от нея най-обилни плодове. С гордост си показваха един другиму гангрените, поласкани от получените дарове, защото оня, който бе спечелил най-много, се издигаше в собствените си очи до ранга на първожрец, изложил за поклонение най-красивия идол. Ако склоняваха да идат при моя лекар, то беше с надеждата, че тяхната язва ще го изуми със зловонието и големината си. И размахваха чуканите си, за да си извоюват място в света. Те приемаха грижите като оказана чест и поднасяха крайниците си за промивките, които ги ласкаеха, но щом оздравееха, изведнъж откриваха, че са изгубили значението си, че са лишени от най-важното, което са имали, след като не подхранват болестта с тялото си, че са станали непотребни, и тутакси се заемаха да възкресят тази язва, която бе живяла от плътта им. И отново нагиздени с нея, горди и самодоволни, пак поемаха с просешка паница в ръка пътя на керваните и в името на нечистоплътния си бог изнудваха пътниците.

По едно време изпитвах жал към мъртвите. Мислех, че оня, когото изоставях в родната му пустиня, гасне в отчайваща самота, но не бях прозрял, че самотата никога не спохожда умиращите. Все още не се бях сблъсквал с тяхното презрение. Но съм виждал как егоистът или скъперникът, същия, който бе надавал викове, че е ограбен, стигнал последния си час, моли да съберат край него всички близки от къщата и после с презрително безразличие поделя имуществото си като дребни детски играчки. Виждал съм тежко ранения страхливец, същия, който би вил, за да призовава на помощ при най-малката опасност, но усетил, че е вече прекършен, отклонява всяка чужда подкрепа, ако тази подкрепа излага на риск неговите другари. Ние приветстваме подобна саможертва. Но и там аз открих само скрита проява на презрението. Познавам оня, който дели водата в манерката си, когато вече сам съхне от слънцето, или къшея хляб, когато умира от глад. И това е преди всичко така, защото той вече не изпитва нужда от нищо и потънал в царствено неведение, предоставя другиму този кокал за глозгане.