Читать «Циклопи» онлайн - страница 297

— Успех! — пожела му тя.

Той й намигна през маската за лице и направи широка крачка. Зелените дълбини го погълнаха и ярката слънчева светлина се разпръсна от внезапно появилия се грозд от мехурчета. Той заплува към шамандурата и погледна надолу към въжето за спускане. На двайсетина сантиметра от повърхността жълтата найлонова плитка избледняваше и се загубваше в матовата тъмнина.

Пит внимателно и без да бърза се спусна по въжето. Спря веднъж, за да отпуши ушите си. След по-малко от минута дъното като че ли ненадейно се надигна към него и се допря до разперените му ръце. Той отново спря, за да засече времето по часовника си, да погледне компаса за посоката и да провери въздушния манометър. После се хвана за другото въже, което Джордино бе закрепил за спускащото се с една скоба и се оттласна радиално.

След около седем метра ръката му напипа възела на въжето, който Джордино бе направил, за да измери външния периметър на последната си обиколка. След кратко разстояние Пит мерна оранжев кол, забучен в дънната кал, който отбелязваше началната точка на схемата за кръгово претърсване. После измина още два метра, изпъна въжето и започна обиколката си при видимост от двете страни деветдесет сантиметра.

Водата изглеждаше необитавана и безжизнена и миришеше на химикали. Той мина над колонии от мъртъв морски свят — резултат от взривения петролен танкер — чиито останки, носени от течението, се търкаляха по дъното като подухвани от лек вятър листа. Пит се беше изпотил под водолазния си костюм, докато стоеше на палубата под слънцето, изпотяваше се и сега на дванайсет метра под повърхността. Чуваше шума на спасителните катери, които кръстосваха пристанищните води, с увеличен от гъстотата на водата грохот от изпускателните им тръби.

Метър по метър той обходи с поглед запустялото пристанищно дъно, докато направи пълен кръг. Премести навън маркиращия кол и започна нова обиколка в обратната посока.

Водолазите често изпитваха огромна самота, когато плуваха в подводна пустош, без да виждат нищо по-далеч от една ръка разстояние. Действителният свят с хора, намиращ се на не повече от петнайсет метра на повърхността, преставаше да съществува. Обхващаше ги безгрижно увлечение и равнодушие към неизвестното. Възприятията им се изкривяваха и те започваха да си фантазират какво ли не.

Пит обаче не изпитваше нищо подобно, може би само донякъде даваше воля на въображението си. Той дотолкова се бе опиянил от претърсването и се опитваше да повика в съзнанието си образа на статуята, да я види как блести в златно и яркозелено, че за малко да пропусне да види смътния силует, който изплува от мътилката вдясно от него.

Той бързо размаха плавниците и заплува нататък. Обектът беше заоблен, неразличим и отчасти заровен в дъното. Шейсетте сантиметра, които се виждаха от него, бяха покрити с тиня и с морска растителност, която се полюшваше от течението.

Стотици пъти Пит се е питал как ли ще се почувства, как ли ще реагира, когато се натъкне на златната жена. Но това, което наистина чувстваше, беше страх да не се окажеше фалшива тревога и търсенето да продължи вечно.