Читать «Цербер: Вълк в кошарата» онлайн - страница 63

Ухилих се още по-широко.

— Защото повредите трябва да изглеждат естествено. Тези чипове са също толкова стандартни, колкото и вложените в нашите и достигнали достойна старост предпазни системи. Отликите са нищожни. Просто тия в пакета са проектирани да реагират при малко по-различни натоварвания в системата. Няма нищо да постигнем, ако има само единични повреди. Ремонтните екипи ще ги поправят и край. Нужна ни е цяла поредица от тревожни сигнали — поправят, пак се издънва, отново поправят и така до побъркване.

— Няма ли да възникнат подозрения?

— О, явно не знаеш достатъчно за машините. Когато една част се скапе, най-често с нея гърмят и други. Колкото повече стават повредите, толкова повече скърцане на зъби ще има по повод на отдавна овехтелите инсталации, които са започнали да издъхват от старост… Довери ми се! Нали това ми е работата?

Тя плъзна ръка около кръста ми.

— Наистина ти вярвам, Куин. Само че всичко ми изглежда, как да кажа… ами, невъзможно. На мен никога не би ми щукнала подобна идея.

— Ъхъ — изсумтях доволно. — Точно затова други хора — и добри, и мошеници — вършат безнаказано толкова щуротии. Обикновеният гражданин, дори обикновеният пазител на реда и закона просто не е настроен да разнищва налудничави замисли.

— Човек би очаквал най-накрая да им дойде умът в главата.

— А, понаучиха се — уверих я. — В Конфедерацията сформирали цяла група специалисти със сходно мислене, та да залавят хитреците.

— Звучи ми като приказка. Но се питам защо досега не изобретена абсолютно защитена система.

Този път се разсмях неудържимо.

— Естествено през година или две някой заявява, че е създал нещо напълно непробиваемо и така си е от памтивека. Радостта трае, докато поредният гений успее да прецака защитата.

И за тебе се отнася, Уогънт Лару — помислих, зареял поглед на югоизток над океана. — Нито една крепост не е оставала непревземаема и ничии сили за сигурност не са непобедими. Все някой ден ще дойда да ти видя сметката. Наближавам, стъпка по стъпка. И дори гадните ти приятелчета пришълците няма да те спасят от мен!

Каквито и безгрижни приказки да ръсех пред Санда, не бих се доверил и за секунда на контрабандист. В сряда проверих всички схеми в лабораторията. Представляваха толкова мънички компютри, че едва се виждаха с просто око… и въпреки това бяха остарели с цели векове. С компютрите вече можеха да се постигат страховити и невероятни цели, само че това не се правеше — заради опасенията на влюбените във властта си управници да не си, ако прекалят с новите технологии, те да наложат господството си над човечеството. А тук, на Цербер, изоставането бе още по-голямо. Започвах да подозирам, че и живели преди столетия учени лесно биха проумели с какво се занимавам в момента.

Все така си е открай време в човешката история — векове, дори хилядолетия на безумно бавен напредък, едва ли не пълзене, последвани от кратък, сгъстен период на взривно нарастване на знанията, а накрая всичко рухва, започва отстъпление и дълъг период на застой… Сегашната епоха съвсем не беше време на прогрес, макар пречките да изглеждаха чисто политически. Но да се върнем на чиповете. Те отговаряха идеално на изискванията ми. Хората на Ота си бяха свършили работата, беше мой ред да покажа на какво съм способен.