Читать «Цербер: Вълк в кошарата» онлайн - страница 22

Животът на четирите планети се различаваше — и още как! На всяка от тях микроорганизмът правеше с хората нещо специфично, зависещо най-вероятно от отдалечеността спрямо местната звезда, щом този фактор очевидно беше най-важен за оцеляването му. Промените бяха необратими и се запазваха, дори ако човек се прехвърлеше на друг от четирите обитаеми свята.

Тези организми сякаш притежаваха свойство, смътно наподобяващо телепатията, макар никой да не можеше да посочи точно как осъществяват контакта помежду си. Естествено не бяха разумни същества, но поне поведението им изглеждаше винаги предсказуемо. Повечето причинени от тях промени свързваха бактериалната колония в едно човешко тяло с процесите в друго… или много други. Ако си способен — контролираш своите мъничета. По планетите на Диаманта точно тази дарба определяше кой на кого ще е шеф. Лесна за разбиране система, обаче така и не се намери никой, дето да я обясни изцяло.

Съжалявах, че знам толкова малко за Цербер. Това съвсем не беше пълноценната подготовка, с която бях свикнал, макар и да разбирах защо шефовете ми са проявили такава предпазливост. Докато науча кое как става, долу щеше да мине време, може би твърде много време…

Около денонощие след скачването ни с базата (четири порции храна), настана друсане и трясък, които ме принудиха да се просна на койката с нещо като лек пристъп на морска болест. Не бях недоволен. Разбрах, че разместват затворническите клетки и ги подготвят за навлизане в планетарната система. Очаквах този момент с доста противоречиви чувства. От една страна, отчаяно жадувах да се измъкна от тясната кутийка, която ми предлагаше само влудяваща скука. А от друга, излезех ли оттук, щях просто да попадна в несравнимо по-просторна килия — Цербер. Затворът си е затвор, дори ако е с размерите на цяла планета.

Друсането скоро спря, последва кратко затишие, изпълнено поне за мен с вътрешно напрежение, и после отново усетих трептенето, показващо — много по-забележимо отпреди, — че се движим. Или този път бяхме в по-малък кораб, или килията ми се намираше по-близо до двигателите. Все едно, минаха още четири безкрайни денонощия (дванадесет порции), докато стигнем целта. Вярно, напредвахме бавничко, но и това беше доста добро постижение за кораб с подсветлинна скорост, най-вероятно — напълно автоматизиран товарач. Когато вибрациите затихнаха, вече знаех, че обикаляме край някоя от планетите. И пак се разкъсвах между възбудата и раздразнението от приклещилия ме капан.