Читать «Цербер: Вълк в кошарата» онлайн - страница 157

— Добре, стига. Край на забавленията. Убедих се.

Обърна ни гръб и махна с ръка да го последваме. Тръгнахме неуверено след него, като се стараехме да не стъпим в някоя от гъстите локви. До самата врата поглеждахме недоверчиво към лазерите. Въпреки страховете ни всички излязохме невредими от лабораторията.

Боген ни чакаше в коридора.

— Всичко ли мина както трябва, господарю?

— Безупречно. Колкото и да ми се струва невероятно, нашите приятели наистина изпълниха обещанието си. Погрижи се добре за тях. Дай им каквото поискат, само не им позволявай да се свържат с никого. Разбра ли ме?

— Ще бъде изпълнено, господарю — почтително отговори главното ченге.

Тръгнахме по коридора и аз запях тихичко, нехайно. Никога не съм разбирал чудноватата песничка, макар въздействието й да ми бе обяснено подробно.

„Бе сгладне и честлинните комбурси тарляха се и сврецваха във плите; съвсем окласни бяха тук щурпите и отма равапсатваха прасурси.“

Лару ме изгледа с любопитство.

— Това пък какво е?

— Глупава песничка от детските ми години. Напрежението ми тежеше твърде много напоследък, но вече се чувствам облекчен.

Той поклати глава учудено.

— Хм… Истинска щуротия.

— Ще се видим отново, нали? — невинно попита Дилън.

— О, да. Непременно. Засега нямам намерение да тръгвам заникъде.

— След месец? — подсказах услужливо. — Тогава вече ще можем да обсъдим нашия живот тук.

— Разбира се, защо не. След месец.

Лару и Боген се запътиха нанякъде, а аз и Дилън се качихме до жилищния етаж.

Вече никой не ни следваше по петите. Настанихме се насред поляната, наслаждавахме се на слънцето и топлината. Съблякохме се и легнахме в тревата.

— Наистина ли вече дърпаме конците на Владетеля? — изумено промълви Дилън след малко.

— Не съм сигурен. След месец ще знаем. Ако напусне жив острова, значи е истинският. Ако не… Ще повтаряме същото, докато хванем когото трябва. Все пак мисля, че този е Лару.

Тя се кикотеше.

— След месец. Имаме цял месец! Само двамата тук, където ще угаждат на всеки наш каприз. Каква отмора ще бъде! А после…

— Всичко е наше, скъпа. Целият Цербер е наш. Добрият стар доктор Думония…

Тя ме погледна стъписано.

— Кой?!

— Доктор Ду… о, защо ли пък точно за него се сетих?

Тя тръсна глава.

— Все едно. Вече нямаме нужда от психиатър. Може би… само за да махне принудата да докладваш от главата си.

— Е, надявам се и доктор Мертън да се справи с тъй лесна задача.

Тя се обърна към мен.

— Знаеш ли защо толкова те обичам? Всичко свърши сам! Без никаква помощ отвън! Ти си невероятен!

— Не, Конфедерацията трябваше да се включи в плана…

— Ами! Ти знаеше нещата предварително. Всяка една от твоите смахнати, безумни интриги успя. Само за година от изгнаник стана истинският Владетел на Цербер.

— Ха, значи това прави и теб Владетелка!

Тя полежа лениво и изведнъж каза:

— Чудя се дали ще шокираме особено някого, ако се любим тук?

— Наоколо има само роботи, а вече ги разбрахме колко струват.

Дилън се засмя.