Читать «Цербер: Вълк в кошарата» онлайн - страница 158

— Ах, колко възмутително… Нали някой ни предложи всеки от нас да има и другия в главата си? Кой беше, между другото?

Поклатих глава.

— Много време мина оттогава. Не помня. И не е важно. Но защо се сети точно за това?

Тя продължаваше да се смее.

— Защото не е нужно. И без това вече съм част от тебе. И ти от мен. Поне знам, че не мога да не мисля за теб.

КРАЙ НА ДОКЛАДА. ДА БЪДЕ ПРЕДАДЕН ЗА ОЦЕНКА. КРАЙ НА ИЗЛЪЧВАНЕТО.

Епилог

Наблюдателят махна шлема от главата си и изпъшка. Знаеше добре как изглежда в момента — преуморен, изчерпан, дори твърде остарял за годините си.

— Все още не си спокоен — отбеляза компютърът. — Не мога да разбера какво те смущава. Блестяща победа, може би дори решителната за нас. Вече ще имаме свой агент сред Четиримата владетели.

Мъжът не отговори веднага. Компютърът го дразнеше, а не знаеше как да си обясни това. Агентите и придадената към тях апаратура обикновено си подхождаха напълно; преди той дори смяташе, че ужасно си приличат с тази машина. Студени, освободени от чувства, логични — идеалният екип! Чудеше се дали в момента изпитва непоносимост към самия компютър, или просто вижда в него отражение на доскорошното си „аз“… и затуй образът във въображаемото огледало е непоносим? Не беше сигурен, но умът му се вкопчи в думата „доскорошно“. Любопитно. Защо точно нея използва? Толкова ли се бе променил?

„Не съм се променял изобщо!“ Стиснатият до болка юмрук се стовари върху облегалката на креслото. „Те се промениха, а не аз!“

„Но те са ти“, с укор си напомни веднага.

Какво ли правеше задачите им толкова необикновени? Вярно, планетите бяха несравнимо по-чудати от световете на стоманата и пластмасата, с които бе свикнал, но не особено странни в сравнение с някои места по границата. Досега нищо не бе успяло да му повлияе. Какво имаше в този Диамант?

Може би обяснението се криеше във факта, че неговите двойници попаднаха там завинаги. Никакво връщане, освобождаване от излишната памет и спокойно очакване на следващата задача. Никакво потапяне за пореден път в най-големия лукс, който можеше да предложи Конфедерацията. Последна мисия. И оттук нататък — работа само за себе си.

Откакто се помнеше, бе му внушавано винаги да мисли за общността. За благото на възможно повече хора. За опазването на цивилизацията от вътрешни заплахи. Набиваха му в главата, че щом животът на мнозинството се подобрява, не е толкова страшно, ако се наложи някои да умрат, пък били те и невинни, пък било и… населението на цяла планета.

Но дали все още вярваше в това?

Изкуствени светове… Не раждаха ли те и изкуствени хора? Прав ли беше Думония? Дали пришълците се оказаха толкова опасни, защото ние сме се превърнали в нещо безжизнено?

Все пак в цивилизованите светове хората бяха щастливи. Нямаше бедност, рядко се срещаха болести, никой не гладуваше и не страдаше, както е било хилядолетия наред в човешката история. Дори границата разчиташе на твърде развити технологии, затова животът там не беше тъй окаян, както в някогашните новооткрити територии на Земята. Агентът бе израснал с тази култура, познаваше историята й и вярваше в нея. Наистина беше по-добра от всичко друго досега. И тъкмо в това се криеше семето на съмнението. Не беше въплъщение на злото, а общество, където хората са щастливи, здрави, приспособени…