Читать «Цербер: Вълк в кошарата» онлайн - страница 136

Вече надушвах накъде води този разговор.

— Значи аз съм нещо като местен революционер, тъй ли?

— По-вероятно е да ви откъснат главата, но току-виж все пак успеете да ги сритате. Е, дори и да успеете, след време ще се превърнете в същото, срещу което сте се борил. Тогава пък ще се появи нов хитрец и ще постъпи с вас както заслужавате… Така се поддържа жизнеността.

Не бях готов да се съглася веднага с всичко казано от него. Възразих, че въобще не се виждам като нов Лару.

— Точно такъв сте — натърти Думония. — Сам признахте, че сте изпитал истински страх, когато сте застанал лице в лице с него. Знаете ли защо? Дълбоко в душата си сте прозрял, че виждате себе си. Гледал сте в очите на човек, мислещ досущ като вас.

— Аз не обожествявам властта.

— Защото никога не сте имал достъп до такова равнище. Едва ли сте способен да си представите в какво ще ви превърне. А дори и сега властта ви харесва. Всеки път, когато сте побеждавал противник или цяла система, вие сте утвърждавал своето превъзходство.

— Сериозно се надявам да грешите. Но ето какво предлагам… Ако се сбъдне невероятното и стана Владетел на Цербер, пак ще идвам често при вас за прословутия здравословен ритник по задника. Бива ли?

Докторът дори не се усмихна.

— Няма да идвате. Нито ще ви допадне онова, което ще ви казвам, нито ще искате да ми повярвате. Накрая ще ви омръзне. Знам. Забравих да спомена, че преди двайсетина години имах почти същия разговор с Уогънт Лару.

— Нима?!

— Виждал съм ги да се въздигат и сгромолясват. Помогнах му да се изкачи до върха, ще се опитам да помогна и на вас, но това нищо няма да промени.

— Докторе, как така сте още жив?

— Нека си запазя малката тайна — ухили ми се Думония. — Само не забравяйте, че всеки от властниците тук по едно или друго време е бил мой пациент.

— Сега и аз съм ви пациент — промърморих под носа си.

В този миг осъзнавах, че седя в кабинета на най-лукавия и навярно най-изобретателен човек на Цербер. Странно, но засега нямах основания да се пазя от него. Думония сигурно би станал Владетел, ако го пожелае, но явно се гнусеше от властта.

— Нека се позанимаваме с по-неотложното — предложих доста смутен. — Преди споменахте, че ако Дилън се отърве от присъдата си, може да бъде излекувана напълно. Какво всъщност трябва да направим?