Читать «Цербер: Вълк в кошарата» онлайн - страница 129

— Най-изумителното съчетание от органична химия, компютри и молекулярна биология, което познавам — обърна се към мен Мертън.

— Това робот ли е?!

Тя кимна.

— Длъжна съм да ви обясня, че не ги докарват тук точно в този вид. Имат само груба прилика с хората и горе-долу същата телесна маса. Когато вземем клетки от някого, можем да отгледаме и нанесем кожа върху основата, така че роботът става пълен двойник на човека. Материалите, от които е изработен, използват генетичния код на оригинала. Ако вижда човека, роботът е в състояние веднага да повтори белезите, бенките и други особености, за да се превърне в съвършено негово копие.

— Как, по дяволите, успявате да го направите, — изпъшках аз.

— Не го правим ние. И Конфедерацията би могла, стига да искаше. Но по съвсем друг начин. При подробно изследване се вижда веднага, че тези устройства са плод на крайно чужди за нас общество и култура. В основата са си все същите природни закони, но цялата еволюция на тяхната наука е минала през съвсем различни етапи.

— А откъде ги получавате?

Мертън вдигна рамене.

— Тук винаги разполагаме само с няколко — част са за довършване, а с другите правим опити. Не ни позволяват да задържаме по много наведнъж, дават ни нови само когато искаме да заменим конкретен човек. Пришълците никога не проявяват небрежност.

— Но прехвърлянето на съзнанието се извършва тук, нали?

— Не е задължително. Възможно е където и да било другаде в радиус около сто и шестдесет милиона километра извън орбитата на Момрат. Стига в атмосферата да има микроби от Цербер. Впрочем аз не се занимавам с тези подробности.

— А не се ли тревожите, че ги използвате като шпиони срещу Конфедерацията?

— Защо това трябва да ме засяга? Всичко, което тамошните власти докоснат, се разпада на прах и пепел. Включително и хората. Докато тук разполагаме с нова, доскоро неподозирана технология от друга култура. Много по-интересно е, поне за мен. Не мога да виня пришълците, че не влизат в официални контакти с Конфедерацията. Която и друга раса да ни е попадала в ръцете, убивали сме я — буквално или чрез асимилация.

— Като ви слушам, мисля си, че ако не бяхте дошла на Цербер доброволно, щели са да ви пратят насила.

— Предполагам — засмя се Мертън. — Крайният резултат обаче би бил все същият.

Взирах се в нея, мислейки напрегнато.

— И дори вие не знаете как да отстраните програмите? Тогава възможно ли е това изобщо?

Тя се обърна за миг към Боген, който й кимна.

— Нещата не са толкова прости. Елате, ще ви покажа.

Застанахме пред пултовете.

— Не разпознавам нито един уред — промърморих след малко. — Вие ли ги измислихте?

— Доставиха ни ги, както и роботите. Това също е част от проблема. Погледнете този екран.

— Увеличено изображение на клетка. По-скоро някакво едноклетъчно животно, подобно на амеба.

— Основна единица от робот — обясни Мертън. — Изобщо не е клетка, колкото и да прилича. Цялостен микрокомпютър на основата на органични молекули и с органична структура. — Тя завъртя някакъв регулатор и на екрана се появи рояк дребосъци, плуващи в нещо като полупрозрачна река. — Дори само молекулярната им химия е достатъчна, за да сънувам непрекъснато кошмари — призна жената. — Не че се сблъскваме с нещо крайно необичайно. Няма непознати за нас вещества. Но цялото се крепи по начин, който въобще не можех да си представя доскоро. Всъщност и сега не разбирам как може да се направи или отгледа подобно нещо, съставено точно от тези елементи и вещества. Ще взема да речем въглеродни вериги, сяра, цинк, калий, магнезий и още стотина съставки, ще ги смеся… и никога няма да получа същото. — Тя премести фокуса върху стената на клетката и пусна още по-голямо увеличение. — Виждате ли тези мънички косъмчета? Представляват електрическите връзки със съседните клетки. Като нерви, но и съвсем различни от тях. Когато са свързани, образуват съзнателно управлявана комуникационна система. Мозъкът нарежда на всяка клетка или група клетки какво да правят, как да изглеждат… възможно е буквално всичко. Имитират и всяка функция в човешкия организъм. Невероятно. Немислимо! Дори в онези славни и ужасни времена преди войната ни с роботите не сме имали нищо подобно. Сигурно обаче щяхме да стигнем до това равнище, ако не бяха забранили изследванията.