Читать «Цербер: Вълк в кошарата» онлайн - страница 127

Твърде отрезвяваща мисъл, при това не знаех как да й опонирам. Моите бивши шефове наистина се отличаваха с хитроумие. Дали целта им не бе действително такава? Разбира се, че биха искали да изкарат пришълците на светло. Не ми хареса дори подозрението, че и не очакваха друго точно от мен.

— Да, възможно е — признах. — Има риск. Много голям риск. Но кое е по-страшното? Да не опитате да разнищите основния програмен код и кротичко да си седите тук, когато те все пак решат да се отърват от всички ни? Знаеш, че един ден това ще стане. Ако се съгласят с моя план, поне имаме някакъв шанс.

Боген въздъхна и завъртя глава. Вече не беше настроен войнствено.

— Ясно ти е, че не на мен се полага да взема толкова важно решение. Ще прехвърля всичко на Лару. Вероятно и ти ще трябва да го убеждаваш.

— Нямам нищо против.

Пратих по екипажа на катера съобщението, че ще остана на острова поне до другия ден. Добавих и обнадеждаващи новини за Дилън, прикрити с най-простичък шифър. Не ме интересуваше дали хората на Боген ще го разгадаят. Ако той не бе способен да предвижда някои от постъпките ми, значи мястото му не беше в Сигурността. После зачаках да се свърже с големия шеф. Най-сетне Боген се върна.

— Идва утре следобед — каза ми без заобикалки. — По-рано не може да се освободи. Оставаш тук като негов гост, докато те изслуша и реши какво да правим.

— Ами жена ми? — попитах угрижено. — Не забравяй, че няма право да купува нищо сама.

— До утре ще се оправи някак. Моите хора ще са наоколо, ако има спешна нужда. За после ще видим. Помни, че и твоето, и нейното бъдеще висят на много тънка нишка.

Сякаш не знаех! Но връщане нямаше.

— Добре де, щом или ще ме приемете, или вече съм труп, имаш ли нещо против поне да видя това чудо на вселената?

Той поумува само миг.

— Защо пък не… Ела с мен.

Влязохме в един от прозрачните асансьори и се спуснахме дълбоко в дънера на огромното основно дърво под Замъка.

Лабораториите ми се видяха съвсем съвременни. Докато вървяхме из различните помещения, срещнах неколцина колеги от „Тукър“, които ми се усмихнаха, но Боген очевидно нямаше никакво желание да ми оставя време за празни приказки.

Средище на оживлението долу беше странна зала, разделена на две. От едната й страна забелязах напълно непознато за мен контролно оборудване, а край отсрещната стена бяха наредени тесни кабинки. Когато влязохме, млада и извънредно привлекателна жена с черна коса, спускаща се по традиционната бяла престилка до кръста й, проверяваше данните, които се появяваха на една от машините. Тя се обърна, видя Боген и стана да ни посрещне.

Координаторът на Сигурността грейна в усмивка.