Читать «Цербер: Вълк в кошарата» онлайн - страница 11

А оригиналът си седеше в стражевия кораб, бдящ за спазването на карантината и обикалящ по достатъчно далечна орбита около планетите. Чакаше неговите четири копия да изпратят докладите си, за да обработи данните заедно със своя аналитичен компютър.

Трима от четиримата имаха имплантирани органични микропредаватели, чиито сигнали компютърът и специалните спътници можеха да уловят и усилят. Така агентите се превръщаха в нещо като ходещи съобщителни центрове. Необработените данни постъпваха непрекъснато в аналитичната машина, после чрез процес, наречен интеграция, тя и агентът-оригинал си взаимодействаха, докато човешкото съзнание систематизираше отделните факти в субективен доклад-оценка. Предавателят позволяваше да следят какво прави и казва копието, а интеграцията разкриваше дори мислите му.

Така един и същ човек можеше да се намира на четири различни места и едновременно да размишлява над постъпващата информация като безпристрастен наблюдател. Всеки от неговите двойници щеше да направи възможното, за да убие Владетеля на съответната планета. А оригиналът — да използва преживелиците им, за да разгадае тайните на пришълците.

На Лилит всичко беше потръгнало добре, но после нещата се объркаха. Да, в края на краищата задачата беше изпълнена, ала мъжът долу бе се променил неузнаваемо — навярно заради изпитанията, отчуждението и дори омразата му към другото негово „аз“ в космоса.

Два от докладите дойдоха почти едновременно. Първо обработиха онзи от Лилит и самоувереността на оригинала се пропука. Нещо не бе както го очакваше, въпреки че работата изглеждаше съвестно свършена. Но, кой знае защо, самият той се чувстваше разколебан.

Вторият доклад беше от Цербер и агентът усети необичайно вълнение от необходимостта да обработи и него. Не че се боеше от провал в своята мисия. Страхуваше се най-вече от онова, което би могъл да научи… След вечерта в бара на кораба и нощта, прекарана в неспокоен сън, той вече знаеше, че ще се върне в модула. Не го ужасяваха нито мисълта за смъртта, нито най-неуязвимият противник. Беше открил от какво се плашеше.

От себе си.

Най-сетне се реши да пристъпи отново към удобното кресло. Отпусна се бавно и неохотно, компютърът долепи до главата му сензорите, вкара в тялото му точно отмерени дози от съответните химикали и започна прехвърлянето на информацията.

Лекарствата и малките неврални сонди си свършиха работата. Личността и паметта на мъжа отстъпиха мястото си на почти същия, но странно отличаващ се човек.

— Агентът знае, че не можехме да му имплантираме невропредавател — напомни компютърът. — Наложи се да стоварим необходимото оборудване на определени места по планетата, а в съзнанието на пратеника бе заложена непреодолима заповед да докладва чрез тези уреди през определени интервали. Но субективно за тебе процесът ще бъде същият.

После машината изпрати команда дълбоко в неговото съзнание, което вече не му принадлежеше.

— Заповядвам на агента да докладва.

Сега трябваше да преживее отново случилото се с неговия двойник на Цербер, а умът му щеше да обработва, подреди и съгласува наученото в свързан разказ.