Читать «Хънтър» онлайн - страница 239

Тя кимна.

Хънтър чу гласа на Такакура и се изправи. Но думите бяха неясни и приглушени. Хънтър осъзна, че стрелбата временно бе оглушила всички.

— Съществото е сериозно ранено — каза японецът.

— Да, но едно е да е ранено, а съвсем друго — да е убито — възрази Хънтър, сетне помогна на Боби Джо да стане.

Подаде й снайперовата пушка и тя я пое с окървавените си ръце.

— И все пак е тежко ранено — настоя Такакура, вглеждайки се в тунела. — Кървавата диря е широка. Не е отишло далеч.

— Не е — съгласи се Хънтър. — Чудовището изгаря от нетърпение да ни убие колкото е възможно по-скоро. Ранихме го и то знае, че не може да издържи на повече поражения. Следващият път ще бъде последен. Няма изгледи да излезем живи оттук, ако не го убием бързо.

Всички заредиха оръжията си и влязоха в дългия тунел.

За разлика от предишния, този проход представляваше лабиринт и предизвикваше нервно напрежение и страх. Но Хънтър твърде много изгаряше от желание да се бие.

Тунелът постепенно започна да завива и Хънтър разбра, че се връщат. Проследиха кървавата диря и пред очите им се появи ярко блестящ купол.

Отново се озоваха в централната част на пещерата, която бе осеяна с кости. Скрити от векове в мрака, скелетите засияха в бяло от светлината на факлите. И Хънтър разбра, че съществото се е върнало там, за да довърши битката.

Раните, които му бяха нанесли, най-после бяха намалили почти неизтощимата му сила. И чудовището се бе оттеглило на това място, откъдето да започне последната си амбициозна атака. Хънтър влезе бавно и предпазливо в подобната на катедрала пещера от бели камъни и огледа купчините кости. И във всяка вдигната ръка с дълги, извити нокти Хънтър съзря съществото — безмилостна и зла сила, която не познаваше граници. Беше го обрекъл единствено мракът в сърцето му. Хънтър бе готов да отмъсти, защото чудовището безжалостно бе убило любимите му приятели — Призрак и професора.

Да, звярът щеше да умре.

— Сигурно ще действа като преди. Макар че не можем да бъдем сигурни, защото съществото непрекъснато се учи. Затова, надупчете го с колкото е възможно повече куршуми. — Хънтър млъкна, взря се в напрегнатите им лица и усети страха им. — Вижте какво, чудовището не е безсмъртно. Вече го ранихме. Време е да умре.

Те продължиха да вървят и влязоха в пещерата. Хънтър бавно мина покрай купчина скелети, като внимателно се взираше в прахоляка, търсейки място, където бе възможно съществото да се е скрило. Но не видя нищо. Нито дори кръв. И това го обезпокои.

Нищо не се движи, без да оставя следа…

Какво пропускаше?

Обзе го съмнение — смущаващо и тревожно.

Той спря, коленичи и внимателно огледа всичко наоколо. Съсредоточи се и опита да открие някакви следи, но пак не забеляза нищо. Безпокойството му нарастваше с всяка изминала секунда.

Съществото трябваше да е тук… Това, му сочеше инстинктът.

Пред него се простираше пещера, потънала от векове в прах. Той видя стъпките по пътя, по който бяха влезли, но нищо повече.

Трябваше поне да има кръв…

Отчаян, той се изправи и огледа пещерата. Вярваше на уменията си и се надяваше, че няма да го предадат. Бе проследил съществото в невероятно трудни условия и го бе победил със знанията и опита си. Не, нямаше да претърпи поражение сега, когато усещаше, че чудовището е наблизо.