Читать «Хънтър» онлайн - страница 12

— Вятърът може да прави това?!

Хънтър посочи дирите.

— Първоначално тези следи са били тук, при другите. Виждате браздата, която е останала, когато са били преместени. Вятърът постепенно ги е придвижил по-нататък. Хънтър сви рамене и върна снимките на Мадъкс. — Често срещано явление на песъчлив терен. Това ли искахте да знаете?

— Ами, всъщност не. Искаме вие да…

Внезапна и безшумна промяна в атмосферата на хижата го накара да млъкне. В помещението сякаш нахлу примитивна, праисторическа сила, нещо изключително свирепо. Мадъкс се обърна. Хънтър леко се усмихна, като видя нервното изражение на лицето на Диксън, който бе усетил някаква заплаха зад себе си и бавно извърна глава. На челото му блеснаха капки пот.

Огромен и заплашителен, Призрак стоеше на по-малко от крачка от Диксън и Мадъкс. Гигантският вълк беше почти изцяло черен. Само на хълбоците имаше сиви косми. Черните като въглен очи светеха с див хищнически блясък. Ноктите му изтракаха на дървения под, когато направи крачка напред. Наведе глава и отново спря. Неестественото му мълчание беше по-ужасяващо, отколкото ако бе изръмжал.

Хънтър остави гостите да изтръпнат само за миг. Усмихна се и щракна с пръсти.

— Призрак.

Вълкът мина покрай мъжете и седна до Хънтър.

— Какво казахте, полковник?

Мадъкс положи усилия, за да продължи.

— Ами, казах, че… искаме да ни помогнете за… нещо.

Хънтър се усмихна, като чу треперещия му глас и когато видя, че майор Уесткът стисна юмруци. Всичките се бяха изпотили, а Мадъкс дори пребледня. Хънтър погледна Призрак й тихо каза:

— Вън.

Излъчвайки поразителна животинска сила, вълкът спокойно мина покрай тримата непознати. Стигна до вратата и безшумно и грациозно изчезна навън. Въздухът сякаш потрепери от силата и миризмата му. Хънтър знаеше, че Призрак няма да се отдалечи от хижата, освен ако изрично не му каже да го стори.

— Мили Боже — промълви Мадъкс, извади носна кърпа и избърса лицето си. — Това вашето… куче ли е?

— Не е куче, а вълк.

— Да… Разбира се. — Полковникът нервно погледна към вратата и неволно отстъпи назад. — Но какво прави тук?

Хънтър го погледна и едва не се изсмя. Не беше необходимо да се подиграва на тези хора. Те не се чувстваха уютно в неговия свят, макар че в техния Хънтър бе успял да стане богат и уважаван.

— Предполагам, че прави каквото иска. Ту се появява, ту изчезва.

— Ваш ли е? — попита Мадъкс. — Имам предвид, дресиран ли е? Винаги ли се появява и изчезва така внезапно?

Тримата посетители се бяха преместили така, че да наблюдават вратата.

Хънтър вдигна рамене.

— Не, не е дресиран, полковник. И никой не го притежава. Идва и заминава, когато поиска.

— Но… колко тежи този звяр? Не знаех, че вълците стават толкова… огромни.

— Зависи от потеклото. Мъжките стигат до сто килограма. Призрак тежи сто и петдесет. Няма да расте повече.

Мадъкс постепенно започна да се съвзема и Хънтър се опита да съживи замрелия разговор. Знаеше, че все още не са стигнали до основния въпрос.

— А сега, господа, ако сте готови да говорите, може би ще ми кажете защо сте дошли при мен. Какво искате?