Читать «Хънтър» онлайн - страница 11

Посетителите се спогледаха, после, без да говорят, започнаха да прибират книжата и снимките.

— Ще търсите ли животното? — попита професорът.

— Да — решително заяви Мадъкс.

— Тогава предлагам да намерите човек, който може да го проследи — рече Типлър, сетне се поколеба, сякаш научната страст и личната лоялност се бореха с нещо, дълбоко скрито в душата му. — Познавам такъв човек. Той може да се справи. Но не знам дали ще иска да ви сътрудничи. За да се заеме с нещо, трябва да има причини… които да го удовлетворяват.

— Кой е този човек? — попита Мадъкс.

Типлър отмести поглед встрани и се намръщи.

— Името му е Натаниъл Хънтър.

2.

Слънцето залязваше. Ветрецът разнасяше сладникавия мирис на планински лаврови дървета. Натаниъл Хънтър изсипваше на масата съдържанието на кожената си раница. Вратата на хижата беше широко отворена и се чуваше шумът на бързо течащите води. Но не този звук, а внезапно настъпилата тишина го накара да вдигне глава.

Птиците бяха престанали да пеят. Хънтър се обърна, погледна навън, заслуша се и чу бръмченето на кола, която бавно се движеше по черния път. Намираше се на около километър.

Посетителите пристигнаха след десет минути. Той ги посрещна на портата. Беше облечен в стари сини джинси, кожена риза и високи до коленете мокасини.

Пръв заговори нисичкият, изпълнен с достойнство полковник. Но вниманието на Хънтър бе привлечено от мъжа в цивилни дрехи, който стоеше най-отзад и мълчеше. Костюмът му беше обикновен и не правеше впечатление. Тъмните слънчеви очила предпазваха очите му от любопитни погледи. Държеше ръцете си зад гърба. Вървеше след другите като учител, който иска да се увери, че учениците изпълняват възложената задача. Беше ясно кой е шефът на групата.

— Аз съм полковник Мадъкс от армията на Съединените американски щати — представи се мъжът в униформата. — Бихме искали да говорим с Натаниъл Хънтър, ако е възможно.

— Аз съм Хънтър.

— Е, добре. — Полковникът направи крачка напред. На устните му разцъфна подкупваща усмивка. — Бихме искали да чуем мнението ви за няколко снимки, ако нямате нищо против. Разбира се, ако възникне проблем, винаги може да постигнем официално споразумение.

Хънтър се обърна към вратата и махна с ръка.

— Влезте в хижата.

За няколко минути гостите разказаха историята за кървавите убийства в снега. Сетне показаха снимките. Искаха да знаят какво животно е убило хората им и дали е било само едно. Хънтър се наведе над фотографиите. Очите му се присвиха, докато оглеждаха следите и терена.

— Искаме да знаем защо някои от следите са толкова отдалечени от другите.

— Заради вятъра — отговори Хънтър.

Човекът, който беше представен като Диксън, пристъпи напред.

— Извинете, „вятър“ ли казахте? — попита Мадъкс и погледна недоумяващо домакина.

— Да. — Хънтър знаеше, че отговорът му ще ги озадачи. — Следите са вървели в права линия, успоредно с другите, но вятърът ги е преместил сантиметър по сантиметър. Ето тези отпечатъци са останали на местата си, защото скалата ги е предпазвала от североизточния вятър.

Мадъкс изглеждаше смаян.